«Стъкленият ключ»

Дашиъл Хамет

Стъкленият ключ

Глава първа

ТРУПЪТ НА КИТАЙСКАТА УЛИЦА

1

Зелените зарове се търкулнаха по зелената маса, удариха се едновременно в ръба й и отскочиха обратно. Единият се спря внезапно, показвайки отгоре шест бели точици на два еднакви реда. Другият се претърколи до средата на масата и се закова само с една-единствена точица отгоре.

Нед Бомонт изсумтя тихо: „Пфу!“ — и печелещите прибраха парите от масата.

Хари Слос взе заровете и ги потрака в бледата си широка, космата ръка. „Залагам двайсет и пет долара“. Той хвърли на масата банкнота от двайсет долара и друга от пет.

Нед Бомонт се отдръпна и рече:

— Поемете го, играчи, аз трябва да се презареждам. Той прекоси билярдната зала по посока на вратата.

Там се сблъска с Уолтър Айвънс, който тъкмо влизаше. Каза: „Здравей, Уолт“ — и искаше да продължи, но Айвънс го улови за лакътя и го обърна с лице към себе си.

— Г-г-говори ли с П-п-пол?

Когато Айвънс произнесе „П-п-пол“, от устните му изхвръкнаха леки пръски.

— Тъкмо отивам при него. — Порцеланово сините очи на заобленото, възбяло лице на Айвънс светнаха, но Нед Бомонт добави с присвити очи: — Не се надявай на много. Ако можеш, почакай малко…

Брадичката на Айвънс помръдна.

— Н-н-но тя ще р-р-ражда идущия месец.

В тъмните очи на Нед Бомонт проблесна учудване. Той измъкна лакътя си от ръката на по-ниския и се отдръпна. Ъгълчето на устата му трепна под тъмните мустачки.

— Времената са лоши, Уолт, и… хм… ще си спестиш известно разочарование, ако не разчиташ на много до ноември. — Очите му станаха пак присвити и зорки.

— Н-н-но ако ти му к-кажеш…

— Ще му поставя въпроса ребром. Нали знаеш, той би направил всичко възможно, но точно сега е в затруднение. — Нед повдигна рамене и лицето му помрачня, само очите му святкаха зорко.

Айвънс облиза устни и замига бързо. Пое дълбоко дъх и потупа Нед Бомонт по гърдите с двете си ръце.

— В-в-върви в-веднага — каза той с настойчив, умолителен глас. — Аз ще те ч-чакам т-тук.

(обратно)

2

Нед Бомонт се изкачваше по стълбата, палейки тънка пура със зелени шарки. На площадката на втория етаж, където беше окачен портретът на губернатора, свърна към лицевата страна на сградата и почука на широката дъбова врата, която преграждаше дъното на коридора.

Когато чу гласа на Пол Медвиг: „Свободно“, отвори вратата и влезе.

Пол Медвиг беше сам в стаята. Стоеше до прозореца с ръце в джобовете на панталоните си и с гръб към вратата, загледан през пердето надолу към тъмната Китайска улица.

Той се извърна бавно и каза:

— Аха, ето те и теб.

Пол Медвиг беше човек на четиридесет и пет години, висок колкото Нед Бомонт, но с четиридесет фунта по-тежък и стегнат. Гладко вчесаната му светла коса имаше път по средата. Руменото му, красиво лице беше със сурови черти. Единственото, което спасяваше дрехите му от безвкусица, бе качеството им и начинът, по който ги носеше.

Нед Бомонт затвори вратата и каза:

— Дай ми малко пари в заем.

От вътрешния джоб на сакото си Медвиг извади голямо кафяво портмоне.

— Колко ти трябват?

— Двеста.

Медвиг му подаде една стодоларова банкнота и пет по двайсет, след което запита:

— За игра на зарове ли?

— Да. — Нед Бомонт прибра парите в джоба си. — Благодаря.

— Май отдавна не си печелил? — подхвърли Медвиг, като пъхна ръце отново в джобовете на панталоните си.

— Е, не чак толкова отдавна… от месец — месец и половина.

Медвиг се усмихна.

— Много време.

— За мен не е много. — В гласа на Нед Бомонт имаше лека нотка на раздразнение.

Медвиг подрънка монети в джоба си.

— Голяма ли е играта тази вечер?

Той седна на ъгъла на масата и погледна лъскавите си кафяви обувки.

Нед Бомонт изгледа русокосия с любопитство, поклати глава и отвърна:

— Дребна работа.

Отиде до прозореца. Над зданията от другата страна на улицата небето беше черно и прихлупено. Той мина зад гърба на Медвиг, приближи се до телефона и набра някакъв номер.

— Ало, Бърни. Тук е Нед. Колко се котира Пеги О’Тул?… Само толкова ли?… Добре, заложи от мое име на петстотин за всяко състезание… Разбира се… Обзалагам се, че ще вали, в такъв случай тя ще бие Огнения… Добре, тогава дай повече… Дочуване. — Той сложи слушалката на вилката и се обърна отново към Медвиг.

— Защо не изчакаш известно време, щом не ти върви? — запита Медвиг.

Нед Бомонт се намръщи.

— Така е по-лошо, само се протака работата. Вместо да се разпилявам, би трябвало да заложа на едно състезание. Загубя ли този път, край.

Медвиг се засмя и като вдигна глава, каза:

— Стига да издържиш.

Нед Бомонт смъкна надолу ъгълчетата на устата си, краищата на мустачките му ги последваха.

— Аз мога да издържа на всичко, на което трябва да се издържи — отвърна той, крачейки към вратата.

Ръката му беше вече на бравата, когато Медвиг изрече сериозно:

— Не се съмнявам, че можеш, Нед.

Нед Бомонт се обърна и попита раздразнено:

— Какво мога?

Медвиг отмести погледа си към прозореца.

— Можеш да издържиш на всичко — каза той.

Нед Бомонт се взря изпитателно в извърнатото лице на Медвиг. Русокосият се размърда неловко и пак запремята монети в джобовете си. Нед Бомонт го изгледа озадачено и попита с крайно учуден тон:

— Кой? Аз ли?

Медвиг се изчерви, повдигна се от масата и направи крачка към Нед Бомонт.

— Върви по дяволите — каза той.

Нед Бомонт се засмя.

Медвиг се ухили стеснително и обърса лицето си с кърпичка със зелена обшивка.

— Защо не идваш вкъщи? — попита той. — Мама казваше снощи, че не те е виждала от един месец.

— Някоя вечер през седмицата може да намина.

— Непременно Нали знаеш колко те обича мама. Ела на вечеря. — Медвиг прибра кърпичката си.

Нед Бомонт тръгна пак към вратата, но този път бавно, като следеше русокосия с крайчетата на очите си. И пак с ръка върху бравата запита:

— Затова ли искаше да ме видиш?

Медвиг се намръщи.

— Да, тоест… — Той се прокашля. — Ъ-ъ-ъ… а-а… има и нещо друго. — Изведнъж стеснителността му изчезна; явно придоби спокойствие и самообладание. — Ти разбираш тия работи по-добре от мен. В четвъртък е рожденият ден на мис Хенри. Какво трябва да й подаря според теб?

Нед Бомонт дръпна ръката си от бравата. Когато застана отново пред Медвиг, очите му загубиха смутеното си изражение. Той изпусна дим от пурата си и попита:

— Устройват нещо по случай рождения ден ли?

— Да.

— Ти поканен ли си?

Медвиг поклати глава.

— Но утре отивам там на вечеря.

Нед Бомонт погледна най-напред пурата си, после — отново лицето на Медвиг и запита:

— Искаш да подкрепиш сенатора ли, Пол?