«Момичето със сребърните очи»

Дашиъл Хамет

Момичето със сребърните очи

Телефонът иззвъня и ме събуди. Изтърколих се до ръба на леглото и се пресегнах за слушалката. От нея чух педантичния глас на Стария — шефа на детективската агенция „Континентъл“ в Сан Франциско:

— Извинявай, че те безпокоя, но се налага да идеш до жилищния блок „Глентън“ на Левънуърт Стрийт. Току-що ми се обади някой си Бърк Пангбърн, там живеел, и поиска веднага да му изпратим човек. Май беше доста разтревожен. Нали ще се заемеш? Иди и виж какво иска.

Измънках, че ще ида, и с прозевки, протягания и проклятия по адрес на Пангбърн, който и да беше той, измъкнах тежкото си тяло от пижамата и го напъхах в дрехите за излизане.

Щом стигнах в „Глентън“, установих, че мъжът, който смути сутрешния ми неделен сън, е към двайсет и пет годишен, слаб, с бледо лице и големи кафяви очи, зачервени или от безсъние, или от плач, или от двете заедно. Когато ми отвори, дългата му кестенява коса беше разчорлена. Върху виненочервената копринена пижама носеше бледоморав халат, изпъстрен с големи зелени папагали.

Стаята, в която ме въведе, приличаше на зала за търгове малко преди разпродажба. Тумбести сини вази, криви червени вази, източени жълти вази, вази във всевъзможни форми и цветове, статуетки от мрамор, абаносово дърво и от какво ли не, фенери, настолни лампи и свещници, завеси, килимчета за стена и за под, мебели и джунджурии с причудлив вид, странни картини, закачени на неочаквани места. Не беше стая, където да намериш уют.

— Годеницата ми изчезна! — започна той направо с писклив истеричен глас. — Нещо й се е случило! Станала е жертва на страшен заговор! Искам да я намерите… да я измъкнете от това ужасно…

Дотук го слушах и после изключих. Устата му бълваше порой от думи — „похитен дух… тайнствено нещо… примамена в капан“, — но бяха толкова несвързани, че нищо не загрявах. Затова престанах да се напрягам и го оставих да се изприказва.

Бях виждал и по-разстроени мъже от него, но халатът на папагали и обстановката в тази налудничаво обзаведена стая придаваха на излиянието му театрален вид, а онова, което казваше, звучеше съвсем налудничаво.

В нормално състояние момъкът сигурно изглеждаше чудесно — чертите на лицето му бяха безупречни, устата и брадичката бяха малко безволеви, но пък имаше високо, интелигентно чело. Докато ме заливаше с невъобразима олелия, от която едва улавях по някой мелодраматичен израз, ми хрумна, че по би му отивал халат с кукувици.

Най-сетне запасът му от езикови средства се изчерпа. Беше протегнал към мен двете си ръце в умолителен жест и само повтаряше:

— Ще го направите ли? Ще го направите ли? Нали ще го направите?

Кимнах успокоително и забелязах сълзите, които се стичаха по мършавите му бузи.

— Какво ще кажете да започнем сега отначало? — предложих и предпазливо седнах на някаква засукана пейчица, която хич не изглеждаше стабилна.

— Разбира се! Разбира се! — Той стоеше пред мен широко разкрачен и се опитваше да поприбере косите си с ръка. — Началото. Тя ми пишеше редовно, всеки ден, но изведнъж…

— Това не е никакво начало. — срязах го. — Първо, коя е тя? Второ, що за птица е?

— Тя е Джийн Делано! — възкликна той, удивен от моето невежество. — И ми е годеница. А сега изчезна и знам, че…

Започна нова истерична тирада от изрази като „жертва на гнусен заговор“ и „коварен капан“.

Накрая успях криво-ляво да го успокоя и от онова, което ми каза между емоциалните изблици, разбрах следното:

Този Бърк Пангбърн беше поет. Преди два месеца неговите издатели му препратили писмо от някоя си Джийн Делано, която обсипвала с хвалебствия новата му стихосбирка. Тази Джийн случайно живеела в Сан Франциско, ала не знаела, че поетът диша и твори в същия град. Той й пратил благодарствено писмо и получил отговор. След няколко дни се срещнали. Ако беше така прекрасна, както твърдеше той, нямаше защо да го виня, че се е влюбил. Но беше ли в действителност красавица, или не, нямаше никакво значение — той я смяташе за такава и беше хлътнал здравата.

Тази мадама Делано била отскоро в Сан Франциско и когато поетът се запознал с нея, живеела сама в апартамент на Ашбъри Авеню. Той не знаел нищо за миналото й, нито откъде е дошла. Но от някои намеци и странности в поведението, които не можеше да опише, подозираше, че над нея е надвиснала опасност. Нейното минало, както и настоящето й не били лишени от трудности. Той обаче нямаше понятие какви са те. Не го интересувало. Не знаеше нищичко за нея, освен, че била красива, че я обичал и че обещала да се омъжи за него. Съвсем неочаквано на трети същия месец, тоест точно двайсет и един дни преди онази неделна сутрин, годеницата му напуснала Сан Франциско. Преди това му изпратила бележка по човек.

След като твърдо заявих, че настоявам да я прочета, най-после се съгласи да ми я покаже.

Бърк, любов моя,

Получих телеграма и спешно трябва да замина на изток с първия влак. Опитах да ти се обадя по телефона, но не можах да се свържа. Ще ти пиша, щом се настаня на постоянен адрес. Ако нещо (Тези две думи бяха задраскани и едва се разчитаха.) Обичай ме, докато се върна и остана при теб завинаги.

Твоя Джийн

След девет дни се получило друго писмо — от Балтимор, щата Мериланд. Преди да го зърна, стигнахме почти до бой. В него пишеше:

Прескъпи ми поете,

Имам чувството, че са минали две-години, откакто те видях за последен път, а още месец-два ще бъдем разделени.

Любими, сега не мога да ти кажа какво ме доведе тук. Има неща, които не са за писане. Но щом се върна при теб, ще ти разправя тази гадна история от игла до конец.

Каквото и да се случи — имам предвид с мен, — ще ме обичаш винаги, нали, любими? Ама че глупости пиша. Нищо няма да се случи. Просто съм уморена от пътуването, току-що слязох от влака.

Утре ще ти напиша дълго, дълго писмо, за сметка на сегашното.

Адресът ми тук е: Норт Стрикър Стрийт № 215. Моля, господине, пишете ми най-малко по едно писмо на ден!

Вечно твоя Джийн

В продължение на девет дни получавал от нея по едно писмо всеки ден, а в понеделник — две, заради пропуснатата неделя. После писмата секнали. А неговите, които пращал на посочения адрес, започнали да се връщат с печат „Лицето неизвестно“. Изпратил и телеграма, но от компанията му съобщили, че в Балтимор не са намерили въпросната Джийн Делано на този адрес.

Напразно чакал още три дни да получи вест от нея. Тогава си купил билет за влака до Балтимор.

— Но ме достраша да тръгна — заключи той. — Знам, че е в беда, усещам го, но аз съм само един загубен поет. Не мога да се оправям с такива заплетени истории. Или нищо няма да открия, или ако имам късмет и се натъкна на нещо, така ще оплескам работата, че може да стане още по-опасно за нея. Не смея да се изтърся ей-така, без да знам дали ще съм от полза, или ще й навредя. Това е работа за специалист. Та се сетих за вашата агенция. Само трябва да ми обещаете, че ще действате внимателно. Възможно е тя да не иска вашето съдействие. Може да се наложи да й помогнете, без тя да разбере. Вие сте свикнали с такива неща и ще се справите, нали?

Трябваше да премисля добре, преди да му отговоря. Двата най-големи кошмара за една детективска агенция са хората, които под прикритието на законни действия могат да те замесят в престъпен план или в развод, и безотговорните фантазьори, плуващи в илюзиите на собствените си бълнувания.

Това поетче, дето седеше срещу мен и нервно чупеше дългите си бледи пръсти, изглежда, не лъжеше. Но не знаех дали е с всичкия си.

— Господин Пангбърн — рекох накрая, — нямам нищо против да работя за вас, но не съм сигурен, че е възможно. Агенция „Континентъл“ има много строги изисквания. Не че се съмнявам във вас, но съм само изпълнител и трябва да карам по правилата. Ако ни посочите някоя фирма или лице, например известен адвокат или друг, който да гарантира за вас, с удоволствие ще продължим работата по случая. Иначе, опасявам се, че…

— Но тя е в опасност! — избухна той. — Знам го, сигурен съм… Да не искате да разправям на тоя и на оня за нейните проблеми… Целият град ли трябва да научи?