«Манастирът на призраците»

Роберт ван Хюлик

Манастирът на призраците

Действащи лица

Да припомним, че в китайския фамилните имена (изписани в случая с главни букви) винаги предшестват личните.

ДИ Жендзие

съдия на Ханюан — областта, в която се намира манастирът „Утринни облаци“

ТАО Ган

един от неговите помощници

ИСТИНСКА МЪДРОСТ

монах, игумен на манастира „Утринни облаци“

НЕФРИТОВО ОГЛЕДАЛО

предишен игумен на манастира

СЮН Мин

даоистки мъдрец, бивш възпитател в императорския двор, оттеглил се в манастира

Госпожа БАО

вдовица, гостенка от столицата

БЯЛА РОЗА

нейна дъщеря

ДЗУН Ли

поет

КУАН Лай

директор на театрална трупа

Госпожица ДИН

актриса от трупата

Госпожица ОУЯН

друга актриса от същата трупа

МО Модъ

актьор

(обратно)

Предисловие

Този роман описва премеждия на съдията Ди през шестстотин шейсет и шеста година, малко след назначаването му на поста магистрат на Ханюан.

По това време той е на трийсет и две години, а длъжността му в Ханюан е вторият му държавен пост.

Романът започва с описание на завръщането в Ханюан на съдията Ди заедно с неговите три съпруги и смелия Тао Ган след посещение в столицата. Привечер, изненадани от силна буря, те търсят убежище в един даоистки манастир и съдията преживява доста напрегната, безсънна нощ, изпълнена със странни събития. Срещу това встъпление се вижда общият изглед на манастира. На стр. 73 е възпроизведен схематичният му план.

Робърт ван Хюлик

(обратно)

Глава I

Тайнствен разговор в една старинна кула. Съдията Ди вижда гола жена през несъществуващ прозорец

Над потъналата в сумрак планина фучеше виелица. Яростните пориви на вятъра неуморно шибаха стените на стария манастир и леденият въздух проникваше навсякъде, независимо от солидните дървени капаци на прозорците.

Двама мъже, седнали един до друг в усамотена стая на последния етаж на голямата кула, за миг прекъснаха разговора си и се заслушаха във воя на вятъра.

Разлюленият пламък на свещта хвърляше танцуващи сенки по стените. Единият от двамата, поглеждайки боязливо към разкривените силуети, попита уморено:

— Но защо тъкмо тази нощ?

— Защото аз желая така — с флегматичен глас отговори събеседникът му. — А и днешният празник ни предоставя изключително сгоден случай.

— С толкова външни хора, които ще си пъхат носа навред? — със съмнение процеди първият.

— Надявам се, че не се страхувате? Последният път бяхте по-въодушевен?

По-младият от двамата не отговори, заслушан в далечния тътен на гръмотевиците и яростното барабанене на пороя.

— Не, не се страхувам — внезапно отвърна той. — Но ви повтарям, че това навъсено лице ми е познато. Къде и кога съм го срещал, ето това не мога да си спомня и се тревожа.

— Страшно съжалявам, уважаеми! — саркастично го прекъсна другият.

— Опитайте се да не убивате този път — смръщил вежди, продължи по-младият. — Хората биха могли да направят връзка и…

— Но това зависи единствено от нея! — устните на събеседника му се изкривиха в жестока усмивка. Изправяйки се рязко, той добави: — Да слизаме, докато не са забелязали отсъствието ни. Не е време да забравяме ролите си!

Другият също се изправи, като промърмори нещо, но нова гръмотевица заглуши думите му. Този път беше съвсем наблизо.

По-надолу по южния планински склон, спускащ се към. Ханюан, същата гръмотевица накара съдията Ди да повдигне глава. Той огледа с тревога тъмното небе и побърза да се прилепи до голямата, покрита с чергило кола, която коларите бяха приютили на сушина под скалата до пътя. Като избърса дъждовните капки, които го заслепяваха, той се обърна към двамата мъже, настръхнали в сламените си наметала:

— Не е възможно да стигнем до Ханюан тази вечер, затова ще пренощуваме тук, в колата. Все ще намерим малко ориз за вечеря от някой съседен чифлик.

По-старият от двамата колари притисна към главата си навосъченото парче плат, чиито краища плющяха на силния вятър.

— Няма де е разумно да оставаме тук, ваше превъзходителство — отговори той. — Познавам есенните бури в планината. Тази едва започва, скоро ще настане същински ураган и колата може да се преобърне в пропастта.

— И сме много високо в планината, за да има наблизо някакъв чифлик — заприглася другарят му. — Само в стария манастир можем да се скрием, но…

Светкавица озари пустинния пейзаж. За миг магистратът съзря високите назъбени върхове, които ги обграждаха от всички страни, и сред тях — внушителна червена постройка, надвиснала от другата страна на урвата. Последва оглушителен трясък и всичко отново потъна в тъмнина.

Съдията скри сплетената си на плитки дълга черна брада под измокреното наметало и след кратко колебание нареди:

— Тичайте до манастира и съобщете, че магистратът на областта моли подслон за тази нощ. Да изпратят десетина послушници със закрити носилки за съпругите и багажа ми…

Старият колар понечи да каже нещо, но съдията викна:

— Какво чакате! Тичайте!

Човекът сви примирено рамене и се завтече нагоре заедно с другаря си. Скоро фенерите им от намаслена хартия се превърнаха в две светли точици, танцуващи в нощта.

Съдията потърси с крак в тъмното стъпенките на колата, метна се чевръсто вътре и веднага оправи платното зад себе си. Трите му съпруги седяха върху камара завивки, грижливо опаковани в плътните си пътни дрехи. В дъното, сред багажите, се гушеха прислужничките с пребледнели лица и се притискаха една до друга при всеки тътен на гръмотевиците. Дебелото чергило ги предпазваше от дъжда, но не можеше да спре ледения вятър, който проникваше отвред.

— Не трябваше да слизате — каза Първата съпруга. — Целият се измокрихте.

— Опитах се да помогна на Тао Ган и на коларите, но не може нищо да се направи. Колелото е счупено, трябва да се смени. И конете са изтощени, а бурята едва започва, затова ще е най-разумно да прекараме нощта в манастира „Утринни облаци“. Друг покрив наоколо няма.

— Това не е ли една голяма червена постройка със зелени плочи на покрива? — попита Втората съпруга. — Зърнахме я на идване.