«Убийство в новогодишна нощ»

Роберт ван Хюлик

Убийство в новогодишна нощ

Сцена на този разказ също е окръг Ланфан. По правило магистратите са назначавани на служба в определен окръг за срок от три години. Но в края на 674 г., четвъртата от престоя на съдията Ди в Ланфан, от столицата все още не е получено нареждане за преместването му в друг окръг. Историята се разиграва в последната нощ от тази тягостна година. Дотук при разследването на престъпления предположенията на съдията Ди винаги са се оказвали верни, но както ще види читателят, в този случай той допуска две големи грешки. И все пак, обратно на правилата, сборът от двете му грешки се превръща в успех.

Когато съдията Ди остави последната папка и заключи чекмеджето на писалището си, неочаквано го побиха студени тръпки. Той се изправи, загърна по-плътно дебелия домашен халат около високата си фигура, пресече студения пуст кабинет и застана до прозореца. Отвори го, хвърли бърз поглед към тъмния двор на трибунала и побърза да го затвори. Снегът бе спрял да вали, но леденият вятър едва не угаси пламъка на свещта върху писалището му.

Съдията отиде при кушетката до стената в дъното и с въздишка започна да отмята завивките. Тази последна нощ на досадната четвърта година в Ланфан щеше да прекара в кабинета си, защото личните му покои в задния двор на трибунала бяха пусти, ако не се брояха няколкото слуги. Преди два месеца първата му съпруга бе отишла да посети старата си майка в родния си град, с нея бяха тръгнали и другите две с децата. Придружаваше ги и старият му доверен съветник сержант Хун. Щяха да се върнат рано напролет. Но в тази студена и безрадостна нощ пролетта изглеждаше безкрайно далеч.

Съдията взе чайника, за да си налее последна чаша чай, но с досада забеляза, че е изстинал. Тъкмо се канеше да плесне с ръце, за да повика някой прислужник, когато се сети, че тази вечер бе освободил целия персонал на съдилището, включително и тримата си лични помощници. Бяха останали единствено стражниците, охраняващи главния вход.

Ди нахлупи домашната шапка върху ушите си, взе свещника и тръгна през тъмната и празна канцелария към караулното.

Когато видяха, че влиза съдията, четиримата дежурни, наклякали около пламтящите цепеници в средата на каменния под, скочиха и набързо оправиха шлемовете си. Ди можеше да различи само широкия гръб на началника им, който се бе надвесил над перваза на прозореца и сипеше неприлични ругатни към някого отвън.

— Хей, ти! — викна му съдията. Щом мъжът се обърна и се поклони дълбоко, Ди му каза остро: — Внимавай какво говориш в последния ден на годината!

Началникът на стражата измърмори нещо за нахалния дрипльо, който дръзва да смущава спокойствието на съдилището толкова късно през нощта.

— Малкото зверче ме кара да търся майка му! — възмутено добави той. — Аз какво, да не съм бавачка?

— О, в никакъв случай — хладно каза съдията. — Какво става всъщност? — той се доближи до прозореца и надникна навън.

Долу на улицата едно мъничко момченце бе приклекнало до стената, търсейки заслон от ледения вятър. Лунната светлина блестеше върху обляното му в сълзи лице. То проплака:

— Тя е навсякъде… по целия под. Подхлъзнах се и паднах в нея… А майка ми я нямаше.

Момчето погледна малките се ръчички, после се опита да ги изтрие в тънката си изкърпена дрешка. Съдията забеляза червени петна. Обърна се бързо и заповяда на началника:

— Доведи ми кон и ме последвай с двама от хората си!

Веднага щом излезе, съдията вдигна детето и го сложи на седлото. После пъхна крак в стремето и внимателно се разположи зад момчето. Потръпна от мисълта, че съвсем доскоро още можеше да яхва коня с един скок. Напоследък го мъчеха болки в ставите. Изведнъж се почувства уморен и стар. Четири години в Ланфан… Направи усилие да се овладее и каза бодро на хълцащото дете:

— Сега ще идем заедно да намерим майка ти. Кой е баща ти и къде живеете?

— Баща ми е уличен продавач, казва се Уан — отвърна детето, преглъщайки сълзите си. — Живеем на втората пресечка западно от храма на Конфуций, недалеч от шлюза.

— Ей сега ще стигнем до вашата къща — каза съдията и внимателно поведе коня по заснежената улица.

Двамата стражници и началникът им мълчаливо яздеха зад него. Силният вятър отвяваше снега от покривите и ледените кристалчета забиваха в лицата им хиляди иглички. След като обърса очите си, съдията отново попита:

— Как се казваш?

— Наричат ме Шаопао, господине — отвърна детето с треперещ глас.

— Шаопао! Това означава „Малко съкровище“ — каза съдията. — Какво хубаво име. А къде е баща ти?

— Не зная, господине! — съкрушено проплака момчето. — Когато се прибра у дома, много се кара на майка ми. Тя не беше сготвила нищо за ядене, каза, че не е останала дори малко юфка. Тогава… тогава той започна да вика, разкрещя се, че тя била прекарала следобеда с господин Шън, стария притежател на заложна къща. Майка ми се разплака, аз изхвърчах навън. Мислех да взема на заем едно пакетче юфка от бакалина, та татко да остане доволен и да се усмири. Но в бакалницата имаше толкова много хора, че не можах да се промъкна вътре, и се върнах. Само че татко и майка вече ги нямаше, имаше само кръв… по целия под. Подхлъзнах се и…

Момченцето отново се разплака и малкият му гръб се разтресе. Съдията го придърпа по-плътно и го загърна в кожуха си. Продължиха да яздят мълчаливо. Когато големият портал на храма на Конфуций се открои пред тях върху фона на зимното небе, съдията слезе от коня си. Свали детето и каза на началника на стражата:

— Вече сме близо. Ще оставим конете при портала. По-добре да не чуят, че идваме.

Навлязоха в тясна уличка между два реда порутени дървени къщи. Момчето посочи една открехната врата. През хартията на прозореца мигаше мъждива светлина, но вторият кат бе ярко осветен и оттам долиташе нестроен шум от песни и крясъци. Съдията спря пред вратата и попита:

— Кой живее горе?

— Шивачът Лю — отговори детето. — Тази вечер е поканил гости за празника.

— Заведи този чичко горе, Шаопао — каза съдията, сочейки началника на стражата, на когото заповяда тихо: — Остави детето при хората и смъкни тук тоя Лю да го разпитаме.

После влезе в къщата, следван от двамата стражници.

Студената гола стая бе осветена само от една пукаща маслена лампа, поставена на разнебитена етажерка в ъгъла. Върху широката, грубо скована маса в средата на стаята имаше три напукани глинени паници, а до ръба — покрит с кръв голям кухненски сатър. На застлания с каменни плочи под чернееше голяма локва кръв. Сочейки сатъра, по-възрастният стражник се обади:

— С това нещо е прерязано нечие гърло, като на животно, ваше превъзходителство.

Съдията кимна. Докосна с показалец кръвта по сатъра и установи, че още не е засъхнала. Огледа се наоколо в полутъмната стая. До стената в дъното имаше широко легло с избелели сини завеси, до стената вляво друго, по-малко креватче без завеси. Явно бе на детето. Варосаните стени бяха голи, тук-там небрежно изкърпени. Съдията отиде до затворената врата при голямото легло. Тя водеше към малка кухня. Пепелта в печката бе изстинала. Когато Ди се върна в стаята, по-младият стражник каза с иронична усмивка:

— Тук крадци не биха влезли, ваше превъзходителство. Чувал съм за продавача Уан. Беден е като полска мишка.

— Мотивът за престъплението е ревност — отсече съдията и посочи една копринена кърпичка, паднала на пода недалеч от леглото. Мигащата светлина на лампата осветяваше големия йероглиф „Шън“, избродиран на нея със златни нишки. — Когато момчето е отишло да търси юфка — продължи съдията, — продавачът е намерил кърпичката, изпусната от любовника на жена му. Вече е бил вбесен от кавгата и това му е дошло премного. Грабнал е сатъра и я е заклал. Старата, вечна история — Ди сви рамене. — Сигурно е отишъл да скрие тялото й. Силен мъж ли е продавачът?

— Като бик, ваше превъзходителство — отговори му по-възрастният стражник. — Често съм го срещал. От сутрин до вечер обикаля из улиците с тежкия си сандък на гръб.

Съдията погледна огромния, покрит с мушама квадратен сандък до вратата и поклати глава. Влезе началникът на стражата, тикайки пред себе си висок слаб мъж, който изглеждаше много пиян. Клатушкайки се, той погледна съдията със замъглени подли очички. Началникът на стражата го сграбчи за яката и го смъкна на колене. Ди скръсти ръце в широките си ръкави и каза кратко:

— Тук е извършено убийство. Кажи какво си чул и си видял.