«Печатът»

Рита Моналди, Франческо Сорти

Печатът

IMPRIMATUR SECRETUM VERITAS MISTERIUM…

„И да отпечаташ тайната, истината си остава загадка…“

Гадателско тълкувание на арканата „Съдът“:

Възкресение на миналото

Възмездие за понесените несправедливости

Справедлива присъда от идните поколения

Нищо не може да бъде загубено; миналото остава

живо в онова, което засяга бъдното.

Освалд Вирт, „Магията на Таро“

Комо, 14 февруари 2040

До Негово Високопреосвещенство Монсиньор

Алесио Танари

Секретар на Конгрегацията по въпросите на канонизацията

Рим — Ватикана

В името Господне,

Аз, Лоренцо Дел’Аджо, епископ на Комо, във връзка с канонизацията на блажения Инокентий папа XI, се заклевам да изпълня повереното ми задължение с вяра и усърдие и да запазя тайна от онези, у които откровението може да породи предразсъдък или да опозори името на блажения. И нека Бог ми помага.

Прескъпи Алесио,

Моля да ми простите, че се обръщам към Вас, като започвам с обичайната формула на клетвата: да се съхрани в тайна всичко онова, което човек е научил за една блажена душа. Знам, че ще извините Вашия стар преподавател от Семинарията за употребата на по-малко строг стил на писане от този, на който сте навикнали.

Преди три години ми писахте по поръчение на Светия отец, като ме помолихте да проуча едно предполагаемо чудодейно оздравяване, случило се преди повече от четиридесет години в моята епархия, сътворено от блажения папа Инокентий XI: онзи Бенедето Одескалки, за когото още от момче сте слушали разкази — и то именно от мен.

Случаят на чудодейното оздравяване се отнасяше, както сигурно ще си спомните, до едно дете — сираче от провинция Комо, на което някакво куче беше отхапало едно пръстче. Злощастното пръстче, разкъсано и кървящо, веднага било прибрано от бабата на малкия, поклонница на блажения Инокентий, която го увила в лист, на който бил отпечатан ликът на папата и в този вид го предоставила на лекарите. След операцията по присаждане пръстчето мигновено си възвърнало всички функции и чувствителност — факт, който предизвикал учудването както на хирурга, така и на неговите асистенти.

Според Вашите напътствия и желанието на Негово светейшество организирах разследване на чудодейното оздравяване, което моят предшественик навремето не беше сметнал за нужно да започва. Няма да се спирам по-надълго върху разследването, което съвсем скоро привърших, независимо че почти всички свидетели на случилото се са вече покойници, клиничните картони след десет години са били унищожени, а тогавашното дете, днес петдесетгодишен мъж, живее в Съединените Щати. Документите ще Ви бъдат изпратени отделно. Знам, че, както изисква процедурата, ще ги предоставите на Конгрегацията за решение и после ще съставите доклад до Светия отец. Знам всъщност колко много нашият обичан понтифекс¹ бленува да отвори отново, почти един век след обявяването му за блажен, процеса по канонизацията на папа Инокентий XI, за да го провъзгласи най-накрая за светец. И именно защото намерението на Негово светейшество е близко и на моето сърце, стигам до същината на нещата.

Със сигурност сте забелязали внушителния обем на плика, изпратен заедно с това мое писмо — става дума за ръкописа на една книга, която никога не е била публикувана.

Ще бъде тежко да Ви разказвам в детайли за произхода й, тъй като двамата автори, след като ми изпратиха едно копие, се стопиха в Нищото. Сигурен съм, че Нашият Господ ще внуши на Светия отец и на Вас, след прочитането на творбата, най-правилното разрешение на дилемата „да се запази ли тайната или не“. Трябва ли да се мълчи или да се публикува написаното? Окончателното решение за мен ще бъде свято.

Още в началото се извинявам, ако перото ми — сега, след като моят дух се отърси от трите години на мъчителни проучвания на места си позволява прекалена свобода.

Запознах се с двамата автори на ръкописа — една млада влюбена двойка — преди четиридесет и три години. Бях току-що назначен за енорийски свещеник в Рим, където бях пристигнал от моя град Комо, в който по-късно, по волята Божия, щях да се завърна като епископ. Двамата млади, Рита и Франческо, бяха журналисти, живееха недалеч от моята църква и затова се обърнаха към мен за подготовката на брака си.

Диалогът с младата двойка много скоро премина границата на обикновеното познанство и с времето стана по-близък и приятелски. Случаят пожела само петнадесет дни преди сватбата свещеникът, определен да ръководи церемонията, да стане жертва на тежко неразположение. Поради това беше напълно естествено Рита и Франческо да помолят мен да извърша обреда.

Венчах ги един слънчев следобед в средата на юни в чистата и силна светлина на църквата „Сан Джорджо ин Велабро“, недалеч от славните руини на римския форум и на Капитолийския хълм. Церемонията беше трогателна и изпълнена с вълнение. Молих се разпалено на Вседържителя да дари младата двойка с дълъг и спокоен живот.

След брака им продължихме да се посещаваме взаимно в продължение на няколко години. Така разбрах, че независимо от малкото време, което работата им оставяше, Рита и Франческо не бяха изоставили напълно своите научни занимания. След дипломирането си в областта на хуманитарните науки и двамата се бяха насочили към по-динамичния и циничен свят на печата, но все пак не бяха забравили старите си интереси. Напротив, продължаваха да се занимават в малкото свободно време с четене на качествени творби, с посещения в музеи, а понякога се отбиваха и в библиотеките.

Веднъж месечно ме канеха на вечеря или на следобедно кафе. Често, за да мога да седна, им се налагаше да освободят в последния момент някой стол, затрупан от купища фотокопия, микрофилми, репродукции на старинни печатни издания и книги — планини хартия, които при всяко посещение намирах все по-високи. Това събуди любопитството ми и ги попитах върху какво работят с такъв разпален ентусиазъм.

Тогава те ми разказаха, че преди известно време намерили в частната колекция на един римски аристократ-библиофил сбирка от осем тома, датиращи от първите години на XVIII век. Благодарение на някои общи познанства собственикът, маркиз ****** беше дал на двамата позволение да изучават старинните томове.

Ставало дума за истинско съкровище за любителите на историята. Осемте тома представлявали сборник с писма на абат Ато Мелани, потомък на стар и благороден тоскански род на музиканти и дипломати.

Но истинското откритие тепърва предстояло — подвързани заедно с един от осемте тома, на бял свят излезли обемни ръкописни мемоари. Датата им била 1699 и били изписани със ситен, калиграфски почерк, съвсем различен от този в останалата част на книгата.

Анонимният автор на записките твърдеше, че бил прислужник в една римска странноприемница, и разказваше в първо лице удивителни събития, разиграли се в Париж, Рим и Виена през 1683 година. Мемоарите се предхождаха от писмо, което ги представяше — без дата, без подател или получател и с доста мъгляво съдържание.

Тогава не ми бе позволено да узная нищо друго. Двамата младоженци се държаха много резервирано по отношение на откритието си. Подразбрах единствено, че след намирането на мемоарите бяха започнали най-оживените им проучвания.

Така или иначе, понеже и двамата бяха напуснали академичните среди и следователно не можеха да придадат научна стойност на своите изследвания, бяха започнали да изготвят проект за роман.

Започнаха да ми говорят за това като на шега — щяха да преработят мемоарите на прислужника във формата на роман. Първоначално останах малко разочарован, понеже намирах идеята — като страстен учен, какъвто претендирах да бъда — за наивна и повърхностна.

При следващите си посещения разбрах, че работата започваше да става сериозна. Не бе изтекла и година от сватбата им, а вече посвещаваха на делото цялото си свободно време. По-късно ми признаха, че са прекарали сватбеното си пътешествие почти изцяло в архивите и библиотеките на Виена. Никога не задавах въпроси, като се ограничавах единствено да бъда мълчалив и дискретен свидетел на техния труд.