«Имперски убийства»

В памет на Майкъл Ейкъс от Военновъздушните сили на Съединените американски щати, трагично загинал през 2002 г.

Основни персонажи

Диоклециан: старият император, вече абдикирал

Максенций: бивш император на Запада, победен и убит от Константин при Милвийския мост

Константин: новият император на Запада

Елена: майка на Константин, императрица и Августа

Лициний: император на Източната империя

Имперски служители:

Анастасий: християнски свещеник, писар, секретар на Елена

Бес: управител на императорския дворец

Бур: телохранител на Елена

Крис: началник на агентите на Константин

Север: цезар, съуправител на Максенций

Руфин: банкер, приятел на Константин

От християнската църква:

Милтиад: папа, епископ на Рим

Силвестър: помощник на Милтиад, главен свещеник на християнската общност в Рим

Куртизанки:

Домацила

Сабина

Актьори:

Зосина

Парис

Йол

От „Магариците“:

Полибий: собственик на кръчмата

Попея: негова любовница

Океан: бивш гладиатор

Граний: прислужник

Януария: прислужница

Фаустина: прислужница

Клавдия: племенница на Полибий

Муран: гладиатор

(обратно)

Въведение

По време на процеса срещу Христос, Пилат, както разказват евангелията, поискал да освободи затворника. Спрял го викът, че ако направи това, „няма да е приятел на Цезаря“. Според коментаторите Пилат усетил заплахата. Дори римският губернатор и държавните чиновници били наблюдавани най-внимателно от тайни агенти на императора, от agentes in rebus, буквално „онези, които правят нещата“. Римската империя имала и военни, и цивилни полицейски сили и макар че двете се различавали в задълженията си, би било неточно да твърдим, че разполагала с нещо като съвременните детективи или тайни разузнавателни служби. Вместо това императорът и водещите политици заплащали огромни суми на доносници и шпиони, които често трудно можели да бъдат контролирани. Както сухо отбелязва Уолсингам¹, главният шпионин на Елизабет I: „Той не е бил съвсем сигурен за кого работят собствените му хора, за него или за опозицията.“

Agentes in rebus представлявали отделна класа сред ордата събирачи на слухове, доносници и понякога извънредно опасни шпиони. Те работели лично за императора и тяхното свидетелство бързо можело да сложи край на нечия обещаваща кариера. А това било често срещано през кървавия и изпълнен с интриги период от началото на IV в.сл.Хр.

Император Диоклециан² разделил империята на Източна и Западна. Всяка част имала собствен император и негов помощник, носещ титлата цезар. Империята страдала от икономически проблеми и нападения на варвари. Нейната държавна религия била заплашена от набиращата все повече сили християнска църква, чието присъствие се усещало на всяко социално равнище във всички провинции.

В 312 г.сл.Хр. младият военачалник Константин³ с подкрепата от майка си Елена, британка по произход, която вече флиртувала с християнската църква, решил да завземе Западната империя. Той прекосил Италия и се срещнал със съперника си Максенций⁴ при Милвийския мост. Според Евсевий⁵, биографът на Константин, бъдещият император имал видение на кръст, под който стояли думите: In hoc signo vinces — „С този знак ще победиш“. Константин, продължава разказът, заповядал на войските си да приемат християнския символ и спечелил блестяща победа. Той разгромил Максенций и го убил, а после потеглил срещу Рим. Така Константин станал император на Запада, а негов единствен съперник оставал Лициний⁶, който управлявал на Изток. Под силното влияние на майка си, Константин поел юздите на управлението и започнал преговори с християнската църква, за да сложи край на вековете гонения. Но във всекидневния живот продължавали да властват интриги и убийства. В Рим имало много недовършени дела и agentes in rebus били непрекъснато заети…

(обратно)

Пролог

От едно престъпление научаваме природата на всички други.

Вергилий, „Енеида“, II, 65

Рим, есента на 311 г.сл.Хр.

Вяло като змия Тибър се виеше между бреговете си, криволичеше и заобикаляше храмовете, многоетажните сгради в бедняшките покрайнини, изпълнените с тълпи кейове и градините на патрициите. Свечеряваше се, а водите му продължаваха да се издигат и спадат както винаги, вече спокойни, незадръстени от труповете, които се носеха по тях в дните след смазването на последния заговор. Тибър беше привикнал с тези ужаси: кръвопролитията, поредните жертви след поредната масова проскрипция⁷, убийствата и смъртта, от които дъхът на човека секва. По протежение на бреговете му християни бяха привързвани към кръстове, обливани с масло и подпалвани като човешки факли, които да осветяват пътя на плаващите по реката. Всичко това вече беше минало. Статуята на Нерон бе изчезнала от Палатин⁸. Огромният му златен дом, дворецът с въртящ се покрив, който показваше небесните съзвездия, сега изобщо не съществуваше. Тиранин след тиранин бяха последвали Нерон, потъвайки в морето от кръв, което сами бяха създали.

Сега глашатаите възвестяваха новия Рим. В катакомбите под града вече не се спотайваха християни, за да отдават почит на останките на братята си по вяра, загинали в амфитеатъра на Колизея