«Песента на гладиатора»

На Анджела Франческоти с признателност и благодарност

Основни персонажи

Диоклециан: старият император, абдикирал бивш император на Запада, победен и убит от Константин при Милвийския мост

Константин: новият император на Запада

Елена: майка на Константин, императрица и августа

Лициний: император на Изтока

Имперски чиновници

Анастасий: християнски свещеник и писар, секретар на Елена

Бур: телохранител на Елена

Крис: началник на агентите на Константин

Вила „Пулхра“

Гай Тулий: началник на гвардията

Атанасий: оратор

Юстин: оратор

Септим: оратор

Нарцис: роб

Тимотей: управител

Мелеагър: гладиатор

Руфин: банкер, приятел на Константин

От християнската църква

Милтиад: епископ на Рим и папа

Силвестър: помощник на Милтиад, главен свещеник на християнската общност в Рим

От „Магариците“

Полибий: собственик на кръчмата

Попея: незаконна жена на Полибий

Океан: бивш гладиатор

Януария: слугиня

Клавдия: племенница на Полибий

Муран: гладиатор

Симон: Стоика

Петроний: Сводника

Салуст: Издирвача

Спицерий: гладиатор

Валенс: бивш военен лекар

Агрипина: любовница на Спицерий

Даций: главатар на банда

(обратно)

Въведение

По време на процеса срещу Христос Пилат, според Евангелията, поискал да освободи затворника. Спрял го викът, че ако го стори, не би бил приятел на цезара. Както пишат коментаторите, Пилат усетил заплахата. Всички римски управители и чиновници били внимателно наблюдавани от тайни агенти на императора, agentes in rebus, което буквално означава „онези, които вършат нещата, извършителите“. Римската империя разполагала както с военни, така и с цивилни полицейски сили, въпреки че в отделните райони те се различавали, но би било неточно да твърдим, че империята е имала детективи, които по някакъв начин напомнят на нашите детективи или тайни разузнавателни служби. Вместо това императорът и водещите политици плащали огромни суми на доносници и шпиони. Често пъти те трудно можели да бъдат контролирани, и, както сухо забелязва Ълсингъм — главният шпионин на Елизабет I, „той не бил съвсем сигурен за кого работят собствените му хора, за него или за опозицията.“

Тези агенти представлявали отделна каста сред ордата събирачи на слухове, доносници и понякога извънредно опасни шпиони. Императорът ги използвал и техните показания можели да означават края на нечия обещаваща кариера. Това със сигурност се отнася до кървавия и изпълнен с интриги период от началото на IV в.сл.Хр.

Император Диоклециан¹ разделил империята на Източна и Западна. Всяка част имала собствен император и негов помощник, носещ титлата цезар. Империята била изправена пред икономически проблеми и опасността от нападенията на варварите. Нейната държавна религия била застрашена от набиращата все повече сили християнска църква, чието присъствие във всички провинции се усещало на всяко социално равнище.

В 312 г. сл. Хр. Константин² с подкрепата на майка си Елена, британка по произход, която вече флиртувала с християнската религия, решил да завземе Западната империя. Той прекосил Италия и се срещнал със съперника си Максенций³ при Милвийския мост. Според Евсевий⁴, биографът на Константин, бъдещият император имал видение на кръст, под който стояли думите: In hoc signo vinces — „С този знак ще победиш“. Константин, продължава разказът, заповядал на войските си да приемат християнския символ и спечелил блестяща победа. Той разгромил и убил Максенций, и потеглил срещу Рим.

Така Константин станал император на Запада, а единствен негов съперник остават Лициний⁵, който управлявал на Изток. Силно повлиян от майка си, Константин поел юздите на управлението и започнал преговори с християнската църква, за да сложи край на вековете гонения. Въпреки това във всекидневния живот продължавали да властват интриги и убийства. В Рим те нямали край и агентите били затънали в тях до гуша. Елена покровителствала християнската църква, но скоро разбрала, че интригите и убийствата там са също толкова разпространени, колкото и в двора…

(обратно)

Глава първа

Pallida mors aequo pede pulsat pauperum tabernas regumque turres.

Бледата смърт безпристрастно удря и по бедняшки хижи, и по дворци.

Хораций⁶, „Оди“, 1.4

Iugula! — Убий го!

Ревът на тълпата в претъпкания, прашен, пълен с бълхи амфитеатър прогърмя до небето. Денят ставаше все по-горещ. Лятното слънце, истински демон в синьото небе, прежуряше над озверелите за кръв зрители, които искаха все повече и повече. На амфитеатъра двама мъже се биеха за живота си, спъваха се и се подхлъзваха по пясъка с облени в пот тела, със сковани от болка крайници, с гърла, сухи като самия пясък, който се вдигаше под краката им.

Уредникът на игрите, банкерът Руфин, беше направил всичко по силите си, за да осигури колкото е възможно повече прохлада за десетките хиляди поканени от него гости. Чрез сложна система от макари и въжета над амфитеатъра беше опънато голямо, наквасено с вода вълнено платнище, за да прави нещо като сянка, а разпръскваната със специални помпи ароматизирана вода ръсеше слаба прохлада над тълпата. Но не беше нужно Руфин да се тревожи. Горещината, жаждата, прахта и безмилостното слънце не пречеха на жадната за кръв тълпа. Много от хората бяха дошли тук още преди изгрев слънце и се вливаха в жълтеникавокафявите и черни вомитории, онези кухи тунели, разделени на по-малки отсечки, които отвеждаха зрителите към обозначените на пропуските им места. Всеки пристигащ носеше със себе си ценното късче кост с номер върху него. Много от пропуските бяха свободно раздадени от самия уредник. Руфин излизаше извън кожата си да угоди на римската тълпа, но не заради себе си, а заради новия император Константин, добрал се до императорския пурпур преди около осемнайсет месеца, който сега се беше разположил тук, за да се радва на плодовете на своята победа.