«Червенокосата авантюристка»

1

Пери Мейсън паркира колата си пред голямата сива сграда на общинския съд в Ривърсайд. Движението не беше натоварено и той се оказа на срещата със съдията Дилърд половин час по-рано от уговореното време.

Съществуваше малка вероятност делото, за което съдията му обясни по телефона, че може да отнеме цялата сутрин, да бъде решено и той да се освободи по-рано. Мейсън измина дългия коридор и влезе в съдебната зала.

Делото беше в ход. Млад адвокат, видимо смутен, стоеше до банката на защитата и явно не знаеше как да продължи.

Облегнал се удобно на стола, свидетелят спокойно очакваше следващия въпрос.

Членовете на съдебното жури изглеждаха отегчени.

Мейсън се отпусна на един от столовете в дъното на залата.

— И тъй, мистър Боулс — започна младият адвокат, — нощта беше тъмна, нали?

— Нощта беше тъмна, но улицата беше осветена.

— В какъв смисъл „осветена“?

— Имаше светлина на ъгъла.

— Ш тя ви помогна да видите всичко?

— Тя осветяваше улицата достатъчно.

— И какво забелязахте?

— Видях обвиняемата Ивлин Бегби да вади нещо от багажника на онзи автомобил. Тя го остави на земята, наведе се, отвори го и…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо защитникът. — Вече ни разказахте всичко това.

— Нали ме попитахте какво съм видял? Помислих си, че искате да го повторя.

— Но не и какво предполагате, че е правила обвиняемата, а какво сте я видял да прави.

— Видях я да отваря багажника на колата. Да вади куфар. Да го оставя на земята. Да го отваря.

— Беше с гръб към вас, нали?

— Да.

— Тогава не бихте могъл да видите дали отваря куфара.

— Видях я да се навежда над него. Видях ръцете й върху капака му. Видях капака да се повдига. Не зная как другояче бих могъл да го опиша.

— Видяхте ли какво извади от куфара?

— Не.

Младият адвокат се наведе над папката и взе безцелно да се рови в бележките си, явно опитвайки се да измисли още някакъв въпрос, който да не навреди допълнително на делото. Членовете на журито се спогледаха и насочиха вниманието си към съдебната зала.

Съдията Дилърд срещна погледа на Мейсън, погледна часовника си и кимна. Мейсън наведе глава, с което искаше да покаже, че времето е изцяло на съдебния състав.

— Тогава още не знаехте кой е собственикът на колата, нали? — попита адвокатът.

— Да.

— Кога разбрахте кой е?

— След като обвиняемата си тръгна, започнах да се питам…

— Не е важно какво сте се питал и какво сте си мислел — прекъсна го бързо защитникът. — Просто отговорете кога разбрахте чия е колата?

— Когато ми казаха в полицията.

Вие ли отидохте там или те ви потърсиха?

— Аз отидох при тях. Чух за кражбата по радиото. Веднага след това…

— Не е важно какво сте чул. Не се отклонявайте от въпроса.

Адвокатът седна и се обърна към клиентката си — млада червенокоса жена на около двадесет години с провиснали дрехи. Елегантният някога костюм от евтина материя бе позагубил формата си и сега дрехата изглеждаше толкова унила, колкото и изражението на младото женско лице. Последва кратък разговор, проведен шепнешком. Защитникът още веднъж прегледа бележките си.

— Други въпроси? — попита любезно съдията. Младият адвокат погледна часовника си и се изправи.

— Как разбрахте, че това е обвиняемата? — обърна се той към свидетеля.

— Видях я.

— Какво видяхте?

— Как беше облечена, лицето й.

— Успяхте ли добре да го видите?

— Достатъчно добре.

— Какво означава това?

— Достатъчно добре, за да я разпозная.

— На какво разстояние бяхте от нея?

— Пак ще повторя, че когато тя извади онези неща от колата, аз се намирах на тридесетина метра от нея.

— И нито за миг не сте бил по-близо?

— Не, докато отваряше куфара. След това тя се обърна и тръгна към мен.

— Как беше облечена?

— Доколкото си спомням, носеше карирано палто с кожена яка.

— Опишете го по-подробно.

— Прилича на онова, което е представено като веществено доказателство. Същото палто виси на окачалката, ей там.

Свидетелят посочи едно дълго палто с широки поли, което висеше на телена окачалка в края на черната дъска. Етикетът върху него показваше, че е представено като веществено доказателство. На черната дъска с тебешир беше начертана диаграма, явно използвана за онагледяване на свидетелски показания.

— Какво правеше обвиняемата, когато я видяхте за първи път?

— Отваряше багажника на колата.

— Имаше ли ключ?

— Не зная.

— Не забелязахте ли да има проблеми с ключалката?

— За първи път осъзнах нейното присъствие, когато отвори багажника.

— После?

— Тогава тя извади куфара, остави го на земята и се наведе над него.

— Можете ли да опишете това по-подробно? Бихте ли го демонстрирал?

Свидетелят се изправи отегчено, наведе се, без да сгъва колене, и изпъна ръце напред.

— Ето така — каза той.

— Тя беше гърбом към вас, нали?

— Да.

— И какво забелязахте?

Той седна отново и се усмихна:

— Откровено казано, направиха ми впечатление краката й.

Залата зашумя. Дори съдията Дилърд се усмихна леко.

— Хващаха око, така ли? — младият адвокат се помъчи да намали напрежението.

— Доста.

— И какво се случи после?

— Видях я да вади нещо от куфара. След това го затвори, изправи се и го остави отново в багажника.

Адвокатът погледна журито, сетне часовника си и прехапа долната си устна. Изглеждаше крайно нерешителен. Съдията му се притече на помощ.

— Явно е, че делото още днес ще бъде дадено за решение на съдебното жури. А и съдът отбелязва присъствието в залата на адвоката Мейсън. Той не е от нашия град и е пристигнал специално за подписване на важни документи. Сега е единадесет и четиридесет и пет и ако няма възражения, съдът ще се оттегли до два следобед.

— Не може ли преди това да приключи поне разпитът на свидетеля? — обади се уморено прокурорът.

Съдията Дилърд погледна младия адвокат.

— Ако съдът няма нищо против, бих желал да задам още един-два въпроса на свидетеля, но преди това искам да поговоря с клиентката си. Съдът може би си спомня, че това дело ми бе възложено служебно и признавам, че…

— Много добре — прекъсна го съдията. — Съдът се оттегля до два следобед. През това време членовете на журито не бива да забравят препоръката му да не обсъждат делото помежду си, да не позволяват на никой да прави това в тяхно присъствие, да ги информира или да изразява мнение, докато делото не им бъде предадено за решаване. Съдът се оттегля.

Двадесетината присъстващи се отправиха бавно навън. Прокурорът събра документите от масата и ги пъхна в куфарчето си. Младият адвокат остана, за да размени няколко думи със своята довереница. След малко при тях дойде шерифът, който щеше да придружи падналата духом млада жена до затвора.