«Шана»

Катлийн Удиуиз

Шана

Нима това е драконът ужасен?

Тъй мускулест, с такава едра гръд,

сърце като огромен топъл съд?

Да го възседнеш ти — о, миг прекрасен!

Затуй пусни душата зажадняла.

Пред твоя бяг да няма никаква преграда,

че ужаса ти никога не си познала.

А дивата езда е твоята награда.

Така с чудовището бродиш по света,

покорно между силните ти колена.

Отпускаш стремена, но виж, беда —

обръща се и ти политаш в бездната на ада.

Огромни лапи, поглед див, свирепи нокти.

За яздене добро животно си избрала —

най-страшното чудовище от всички.

Но слизаш ти, о, где си, волна птичко, —

ужасната му власт напълно те е оковала.

ГЛАВА ПЪРВА

Полунощ, 18 ноември 1749 г., Лондон

Напълно непроницаема бе мъгливата нощ, легнала над Лондон и здраво стиснала в студените си нокти града. От канала към столицата пълзеше студ и който си имаше собствен дом, се опитваше да се пребори със суровата зима, подклаждайки непрекъснато камината. Облаците бяха надвиснали над града, ситен дъждец се стелеше. Саждите от безбройните комини проникваха и дразнеха носове и дробове.

Една наистина ужасна нощ, но тя прикриваше бурния бяг на една карета, която фучеше като подгонена от фуриите по тесните улици на Лондон. Под високите колела, които занасяха, подскачайки по паважа, извираха косо фонтани мръсна вода — за да се просмучат колелата веднага след това от водата в локвите, покрити с мръсна пяна.

Мъжът от капрата, на който прекалено голямата наметка придаваше нещо зловещо, сигурно бълваше от време на време по някое проклятие към впряга, придърпвайки юздите, но гласът му се губеше в бесния конски тропот на двата бели коня със сиви петна и дрънкането на буксуващите колелета, ехото от които отекваше звънко в стелещата се мъгла. В мъждукащата светлина, която няколко улични фенера хвърляха пред бароковите фасади на изисканите буржоазни къщи, каретата се появяваше само като призрачна сянка. От стрехите по покривите мълчаливо се хилеха гранитни улуци, изпускайки дъжда да изтича от муцуните, сякаш алчно се опитваха да уловят една твърде бързо бягаща плячка.

Сред червеното кадифе на пухкаво меката тапицерия на каретата Шана се опитваше да се предпази от главоломното клатушкане. Потискащата ноемврийска нощ извън кожените завески на прозорците слабо я засягаше. Самотна, потънала дълбоко в мрежата на мислите си, Шана бе втренчила поглед пред себе си. На светлината на уличния фенер можеше да се разпознае студеният, коравосърдечен блясък в синьозелените й очи. Но в тях не можеше да се открие ни следа от дружеска топлота, ни полъх на утешителна любов. Лицето й, така възбуждащо младо и красиво, не изразяваше никакво чувство. Но и защо ли пък да трябваше сега, далеч от ятото обожатели, които я ухажваха, да излъчва грация и прелест? Тя, разбира се, и иначе не се стараеше особено, освен в момент на каприз. И тогава наистина нито един мъж на света не можеше да устои на магията й. Но мрачната решителност, която святкаше от очите й в този нощен час, би могла да уплаши и душата на герой.

„Някой трябва да ме е проклел! — устните й се свиха надменно в мълчалив монолог. — Небето е вдигнало благословията си от мен и не ме закриля! Иначе този път сигурно щеше да ми бъде спестен. Защото къде по света в такава нощ едно момиче трябва да се излага на опасност, за да потърси разрешение за сърдечните си мъки“… — Сетивата й отново забродиха из лабиринта, който вече така често бяха обхождали. — „Каква жестока шега на съдбата е, че трябваше да съзра слънчевата светлина на този свят през заболелите клони на бащиното богатство. Ако бях бедна, щях да съумея да си намеря съпруг, който да ме желае заради самата мен!“

Тя въздъхна, когато — ах, за кой ли път вече — проверяваше чувствата и мислите си. Какво й бяха донесли досега красотата и богатството? Трябваше ли да пропилее три години в най-добрите училища на Европа, досадена почти до безумие, защото там, където се опитваха да налеят в главите на по-издигнатите дъщери как се държи в двора една благородна девойка и как си подбира гардероба, за тежкото изкуство на писането и смятането например почти не се говореше. Но тя бе красива и фустогоните я преследваха като рядък дивеч, за да се къпят — за нейна сметка — в славата на неустоимостта. А щом се разчуеше, че е дъщерята на Орлан Трейхърн, един от най-богатите търговци, към нея, по правило неизбежно, се ориентираше и цял куп лицемерни ергени с мизерни условия на живот, за да поискат ръката й прекалено скоро. Тези контета винаги усещаха на гърба си жлъчта на нейната ирония; жестоко и с думи, които боляха като удари с камшик, тя разбиваше всяка илюзия, след което те, всички до един, се отдръпваха нацупено, с издъно накърнена мъжественост.

Отрезвена и разочарована се бе върнала Шана от Европа. И трябваше да изтърпи укорите на баща си, защото очевидно нито един мъж не й се бе сторил достатъчно добър за брачното ложе.

— Сред всички тези млади жребци в дворовете, които се умилкваха около теб, ти не успя да намериш нито един, който да даде на децата ти име и ранг?

Тези думи бяха наранили гордостта на Шана и извикаха сълзи в очите й. Но без да се трогне от мъката й, Орлан Трейхърн бе продължил да вдига врява и с това само бе забил още по-дълбоко бодлите в сърцето й.

— Да ме вземат дяволите, момиче, защо събирах това състояние, ако не за детето си и за неговите деца? Но ако зависеше от твоите настроения, ти би заровила всичко със себе си в гроба. Да го вземат мътните, искам внуци. Или искаш да се превърнеш в стара мома, която отпраща всеки кандидат? Колко могъщи биха могли да станат един ден децата ти в двора, ако им помогне една титла? На този свят са нужни две неща, за да те признаят коронованите глави. Едното мога да дам на децата ти в техния път — състояние, и то повече отколкото може да се прахоса за един живот. За второто ти трябва да се погрижиш — име, което да не кара никого да бърчи нос. Родословие, така изтънчено и чисто, че да се нуждае вече от преливане на свежа кръв от народа, за да остане непречупено. Едно такова име може да ти отвори вратите също така широко, както и богатството. Но ако децата ти не могат да се нарекат другояче, ще останат през целия си живот само прости бакали! — Гласът на Орлан Трейхърн стана жлъчен от гняв. — Това ако не е ад! Имаш дъщеря, която е така красива, че барони, графове и херцози й се подмазват и се злепоставят един друг — но не, милостивата госпожица чака принца от приказките, който да е достоен за нейната неопетнена чистота и пристига, яздейки снежнобял жребец!

Глупаво бе от нейна страна, че му отвърна с ядни думи! Орлан трясна мазолестия си юмрук по масата и в миг на гняв й заповяда да си затваря устата.

— Давам ти още една година отсрочка! — изрева той на Шана. — Ако дотогава не си си избила от главата фантасмагориите, ако не си се оженила в някой от най-благородните родове, ще те напъхам в леглото на първия срещнат дръвник, който още става за правене на деца. И даже да трябва да те завлека окована до олтара, този път ще ми се подчиниш!

От тази грубост Шана се сви в скептично мълчание. Тя знаеше прекалено добре, че това не бе шега. Думата на Орлан Трейхърн бе като запечатано писмо.

Малко по-спокойно той продължи:

— Тъй като, както изглежда, сме в непрекъсната разпра, ще те освободя от присъствието си. Ралстон трябва да сключи за мен една сделка в Лондон. Ще отпътуваш с него. И Питни ще те придружи. Много добре знам колко умело успяваш да въртиш на пръста си добрия стар Питни, защото това ти се отдаваше още като малко момиченце. Но Ралстон може би ще успее да ви предпази и двамата от най-лошото. Камериерката ти Хергъс също може да те придружи. Но на втория ден от декември идната година изтича срокът и ти ще се върнеш — със или без мъж — на Лос Камелос. Ако дотогава не си намерила никого, по този въпрос вече няма да имаш думата!