«Отвлеченият министър-председател»

Агата Кристи

Отвлеченият министър-председател

Сега, когато войната¹ и нейните проблеми принадлежат към миналото, струва ми се, че мога спокойно да разкрия на света ролята, която моят приятел Поаро изигра в момент на национална криза. Тайната бе добре запазена. Нито думица не стигна до печата. Ала днес, когато тайнствеността е вече излишна, мисля, че е справедливо Англия да узнае какво дължи на моя чудат, дребен приятел, чийто изумителен мозък така изкусно предотврати голяма катастрофа.

Веднъж след вечеря — няма да посочвам точната дата; достатъчно е да кажа, че това ставаше по времето, когато „Мир чрез преговори“ беше девиз, повтарян папагалски от враговете на Англия — седяхме с моя приятел в апартамента му. След като ме освободиха от действителна военна служба поради инвалидност, назначиха ме в наборната комисия и ми стана навик винаги след вечеря да се отбивам при Поаро и да беседвам с него за интересните дела, които имаше в момента.

Опитах се да завържа разговор за сензацията на деня — атентата срещу мистър Дейвид Макадъм, министър-председателя на Англия. Информациите на вестниците явно бяха грижливо цензурирани. Не се даваха никакви подробности; съобщаваше се само, че министър-председателят се спасил по чудо, като куршумът леко одраскал бузата му.

Смятах, че нашата полиция трябва да е проявила неокачествима небрежност, за да допусне такова престъпление. Знаех добре, че германските агенти в Англия са готови на голям риск, за да постигнат целта си. „Бойкият Мак“, както го наричаха в собствената му партия, се бореше усилено и непримиримо с пацифисткото влияние, което започваше да се шири.

Той беше не само министър-председател на Англия, но и самата Англия, и би било съкрушителен и парализиращ удар за Великобритания да бъде отстранен от своята сфера на влияние.

Поаро усърдно чистеше един сив костюм с малка гъбка. Никога не е имало конте като Еркюл Поаро. Спретнатостта и редът бяха неговата страст. Сега, когато въздухът миришеше на бензин, той не беше в състояние да ми посвети цялото си внимание.

— След минутка съм с теб, приятелю. Почти привърших. Мазното петно… той е лош²… аз го отстранявам… ето! — И размаха гъбичката си.

Усмихнах се и запалих нова цигара.

— Нещо интересно? — запитах след минута-две.

— Помагам на една — как й казвате — чистачка да намери мъжа си. Трудна работа, изисква се такт. Защото смятам, че когато го намеря, няма да се зарадва. Какво мислиш ти? Лично аз му съчувствувам. Щом се е изпарил така, значи е бил умен човек.

Засмях се.

— Най после! Той, мазното петно, изчезна! На твое разположение съм.

— Запитах те какво мислиш за покушението срещу Макадъм?

— Enfantillage!³ — побърза да отговори Поаро — Несериозна работа. Да стреляш с пушка никога не дава резултат. Тя е оръжие на миналото.

— Но този път без малко щяло да бъде резултатно — напомних му аз.

Поаро поклати нетърпеливо глава. Той се канеше да отговори, но хазяйката провря глава през вратата и до ложи, че долу има двама джентълмени, които искат да поговорят с него.

— Не казват имената си, сър, ала викат, че било много важно.

— Нека се качат — рече Поаро, сгъвайки грижливо сивите си панталони.

След няколко минути хазяйката въведе двамата посетители, и сърцето ми подскочи, когато познах в лице то на първия не друг, а самия лорд Естер, водач на правителственото мнозинство в Камарата на общините; спътникът му, мистър Бърнард Додж, също беше член на военния кабинет и, доколкото знаех, близък личен приятел на министър председателя.

— Мосю Поаро? — произнесе лорд Естер въпросително. Приятелят ми се поклони. Големият държавник ме изгледа и се поколеба — Работата ми е поверителна.

— Можете да говорите свободно пред капитан Хейстингс — каза моят приятел и ми кимна да остана. — Той не притежава всички дарования, разбира се! Но аз отговарям за неговата дискретност.

Лорд Естер продължаваше да се двоуми, ала мистър Додж внезапно се намеси:

— Хайде да не се бавим повече, да кажем каквото имаме за казване! Опасявам се, че скоро цяла Англия ще разбере как сме я оплескали. Нямаме време за губене.

— Моля седнете, господа — произнесе Поаро учтиво. — Настанете се на голямото кресло, милорд.

Лорд Естер леко трепна.

— Значи ме познавате?

Поаро се усмихна.

— Естествено. Нали чета малките вестници с картинки. Как може да не ви позная.

— Мосю Поаро, дошъл съм да се посъветвам с вас по един крайно спешен въпрос. Ще ви помоля да запазите пълна тайна.

— Имате честната дума на Еркюл Поаро… нищо повече не мога да ви обещая! — произнесе тържествено моят приятел.

— Отнася се за министър-председателя. Ние сме в сериозно затруднение.

— В безизходно положение! — вметна мистър Додж.

— Значи раната е сериозна? — запитах аз.

— Каква рана?

— Раната от куршума.

— А, за това ли мислите! — извика мистър Додж презрително. — То е стара работа.

— Както казва моят колега — продължи лорд Естер, — този въпрос е приключен. За щастие не успяха. Не мога да кажа същото за второто покушение.

— Значи е имало и второ покушение?

— Да, макар и не от същия характер. Мосю Поаро, министър-председателят е изчезнал.

— Какво?

— Отвлечен е!

— Невъзможно! — извиках смаян.

Поаро ми хвърли усмъртителен поглед, от който разбрах, че ме умоляваше да си държа устата затворена.

— Колкото и невероятно да изглежда, все пак за нещастие е вярно — продължи лордът.

Поаро погледна мистър Додж.

— Преди малко казахте, мосю, че няма време за губене. Какво имате пред вид?

Двамата мъже се спогледаха, после лорд Естер отговори:

— Сигурно сте чули, мосю Поаро, за предстоящата съюзническа конференция?

Приятелят ми кимна утвърдително.

— По очевидни причини не се дават подробности кога и къде ще стане тя. Но макар и да не се издава на вестниците, разбира се, датата е добре известна сред дипломатическите кръгове. Конференцията ще се състои утре вечер — четвъртък — във Версай. Сега, предполагам, разбирате страшната сериозност на положението. Няма да скрия от вас, че присъствието на министър-председателя на конференцията е крайно необходимо. Пацифистката пропаганда, подхваната и подклаждана от германските агенти сред нас, е много дейна. По всеобщо мнение повратна точка на конференцията ще бъде силната личност на министър-председателя. Отсъствието му може да има най-съдбоносни последици — вероятно преждевременен и катастрофален мир. А нямаме кого да пратим на негово място. Единствен той може да представлява Англия.

Лицето на Поаро бе станало много сериозно.

— Значи смятате отвличането на министър-председателя за пряк опит да се осуети присъствието му на конференцията?

— Точно така, фактически тогава той беше на път за Франция.

— А кога се открива конференцията?

— Утре вечерта в девет часа.

Поаро извади от джоба си един огромен часовник.

— Сега е девет без четвърт.

— Остават двайсет и четири часа — промърмори мистър Додж замислено.

— И петнайсет минути — поправи го Поаро. — Не забравяйте петнайсетте минути, мосю — те може да се окажат полезни. А сега подробностите. В Англия ли стана отвличането или във Франция?

— Във Франция. Тази сутрин мистър Макадъм пристигна във Франция. Трябваше да пренощува у главнокомандуващия, а утре да продължи за Париж. Разрушител го прехвърли през Ламанша. В Булон един от адютантите на главнокомандуващия го посрещнал с кола на главната квартира.

— Eh bien?⁴

— Е, после тръгнали от Булон… но въобще не пристигнали.

— Какво?

— Мосю Поаро, автомобилът и адютантът били лъжливи. Истинската кола била намерена на един страничен път, шофьорът и адютантът — здраво вързани и със запушена уста.

— А лъжливата кола?

— Все още не може да се намери.

Поаро направи нетърпелив жест.

— Невероятно! Сигурно не ще остане дълго незабелязана, нали?