Стърчи моят замък в пустинни земи
на връх каменист и зъбат.
Аз сам го въздигнах в среднощни тъми,
проклинайки целия свят.
И сам съм му жител. Седя с гордостта
на крал в своя мраморен хол.
Единствено нощем от диви места
се спуска кикотещ се трол.
Жесток и страхлив, той седи надалеч
и дрънка коварни слова.
Но знае, че имам безмилостен меч
за всякоя дръзка глава.
На трона веднъж си седях, увенчан
с блестящ диамантен венец,
когато по моя портал обкован
похлопа скиталец-певец.
За всекиго, който е лих и сърцат
дома си отварял съм аз.
Приех да изслушам безумеца млад
в червената зала за час.
Той арфа красива тогаз улови,
замря — за момент вцепенен,
и дива, болезнена песен изви
в двореца ми тих и студен:
„Вървях си сам сред нощ беззвездна
по сипеи и по бърда,
и изведнъж, над мрачна бездна,
съгледах труп — за зла беда.
Трупът бе на момиче бяло,
Комментарии к книге «Песен за певеца и краля», Николай Степанович Гумилев
Всего 0 комментариев