«Стрелците от гористите равнини»

Луи Ламур

Стрелците от гористите равнини

Глава 1

Двамата ездачи по пътя към Дийп Крийк яздеха необезпокоявани в ранното утро. Наоколо не се забелязваше нищо обезпокоително.

Бездънното небе се издигаше яркосиньо и бездънно изпълвайки простора до целия хоризонт. Пътят пред тях криволичеше в бяла тясна ивица чезнеща в пустинната равнина. От двете страни на пътя се простираха обширни равнини с разпръснати тук-там ръждиви храсти, стигащи чак до сините възвишения, а в долчинките по течението на Дийп Крийк се гушеха гъстозелени тревисти ливади и изобилие от върби.

Далеч зад тях, сякаш изникнали от нищото, се издигаше планинската верига Дийп Крийк, разпростряла се върху площ от петдесет квадратни мили. Полите й представляваха хаотично струпване на голи скали или камънаци изпъстрени тук-там със жилавите храсталаци на пустинята. По дължината на хребета на различни интервали се виждаха гъсти букети на боровите върхове.

Грубият кръг на речния басейн се врязваше в планинската верига на Дийп Крийк, която представляваше високо, гъсто залесено плато, нарязано от каньоните и долините на реките Дийп и Кейв, отрупани от девствена дървесина. Високите ливади бяха застлани от тучни пасища, обилно напоявани от потоци; вътрешните склонове на планините, с изключение на поразените от мълнии и обгорели участъци, гъсто обрасли със стройни борове и ели.

Само един път прекосяваше участъка на Дийп Крийк, една отдавна изоставена пътека прокарана и използвана от първите пионери дръзнали да стъпят по тия краища, и по-късно като прехода между две спирки, но за доста кратко време. От много години насам фургон не беше минавал по този път; покоят му беше нарушаван единствено от ездачите на Б-Бар.

— В града има нови личности — обади се Бил Кофин, нарушавайки тишината след изминатите три мили в прохладната тиха утрин. — Една страхотна блондинка.

Клей Бел опъна от цигарата си, ни видя, че е угаснала, и след като грижливо я стисна откъм върха за всеки случай, я захвърли на земята. Тук нямаше опасност от пожар, но дългогодишният навик от живота в горите взе връх.

— Двама дървари — добави Кофин. — И някаква градска клечка… всичките издокарани.

— Много говориш. — Клей извади принадлежностите си и започна да си свива цигара. Хвърли поглед на Кофин; едва забележими следи от смях напъплиха в ъгълчетата около очите му. — Че какво ще търсят дървари в Тинкърсвил?

— Направо ми взе думите от устата. — Бил Кофин беше строен и добре сложен млад каубой, добър с ласото или коня. — А и чудя се каква ли работа ще има тази руса красавица в градчето?

— Искаш да кажеш, че още не си й направил предложение ли?

— Нямах възможност. Зърнах я само за миг и после изчезна нейде.

— Умно момиче.

Тинкърсвил се простираше сред суровата пустош на равнината близо до Дийп Крийк. Представляваше една улица от магазини с бутафорни фасади и половин дузина улички с къщи, боядисаните от които се брояха на пръстите на едната ръка; имаше и две-три кирпичени. В периферията на градчета сред някакви кирпичени руини три момчета играеха на ловци и индианци и съдейки от бурните им крясъци, имаха успех.

На влизане в града се разминаха с един едър мъж на кон и с навъсено лице.

Кофин се обърна ухилен към Бел.

— Швабе не може да забрави шамарите, дето му ги раздаде тогава. Види ли те някъде и му се дръпва лайното.

Улицата беше напечена от слънцето и тиха. Пред един магазин кокошка кълвеше огризка от ябълка. Проснато в праха нечие куче се припичаше на слънцето. На ръба на дъсчения тротоар седяха двама мъже с високи ботуши и шапки килнати на тила, друг се беше облегнал на стълба на рамадата и пушеше цигара. Присви очи като ги видя и вдигна ръка за поздрав.

Клей Бел огледа улицата със задоволство. Той беше сговорчив мъж с широки плещи и тесни бедра на пустинен ездач, мъж спокоен и способен, от онези мъже, в които хуморът клокочеше близо до повърхността им. Носеше револвера с онази небрежност и естественост, с които носеше шапката или ризата си.

Познаваше хората от града и ги обичаше. Беше дошъл тук напълно непознат, а сега беше част от едно цяло. Преди това обаче не се беше привързвал никъде за дълго.

Едър мъж в едноцветна вълнена риза извън колана излезе от Хоумстейк. Беше с панталони навити до коленете, и високи ботуши с връзки. Добре позната униформа на дървосекача.

Любопитство примесено с тревога се размърда в душата на Бел… единствената дървесина в пределите на поне десет мили около Тинкърсвил се намираше в собствения му участък около Дийп Крийк.

Тропот на бягащи копита се разнесе откъм дървения мост в горния край на градчето, а след него трополенето и на кабриолет. Тя навлезе в улицата и двама изискани чернокожи я докараха до ездачите с енергичен галоп.

Кабриолетът рязко спря пред тях и вдигнатият прах я покри за секунди; след малко прахът започна да се сляга.

Едър мъж в ботуши с връзки подхвърли юздите на компаньона си и скочи леко от кабриолета. Тъмният му добре ушит костюм и бялата плетена шапка бяха в рязък контраст с невзрачните дрехи на мъжете наоколо.

Студена и безжалостна самоувереност излъчваше походката му. Всяко негово движение говореше за неотложна и важна работа. Той беше видял Клей Бел да язди коня си и си беше отбелязал сорта Б-Бар.

Вдигна ръка.

— Хей, ти.

Бил Кофин сръга Бел.

— Я виж ти — изрече той с понижен глас, — това нещо иска да говори с теб.

Гладкообръснатото и белокожо лице на едрия мъж беше открито, но Бел инстинктивно усети, че този мъж не беше новак в работата си. Най-малкото поне в обичайния смисъл на думата. Бел зачака; обветреното му лице не изразяваше нищо, само очите му измерваха непознатия мъж.

— Ти ли си Бел?

Няколко минувача спряха и обнадеждено се обърнаха към източника на грубия глас. Гласът съдържаше предизвикателство, а това предполагаше търсена свада, която се посрещаше добре от гражданите на Тинкърсвил. Защото освен неясните и смътни подмятания за приказни златни находища, цените на добитъка и начина на обличане на някоя екстравагантна особа по танцовите вечеринки нямаше за какво друго да се говори.

Клей Бел изчака мъжът да се приближи до коня му и една тогава проговори. Но дори и тогава се позабави, оставяйки мъжът да го огледа.

— Да, аз съм — отвърна той.

Драсна клечка кибрит о ботуша си и я поднесе до цигарата си, държейки я в шепата си. Дясната му ръка по навик остана неподвижна. Старият Сам Тинкър го беше забелязал, а и Бил Кофин си извлече нужните заключения.

Бел зачака; мъжът и грубите му маниери определено не му се понравиха. Той беше прекосил улицата така, сякаш беше негова и се бе обърнал към Бел сякаш беше някакъв изпаднал индианец.

— Ти ли си човекът, дето води онова стадо на Б-Бар до Дийп Крийк?

— Сигурно трябва да съм аз. — Клей спокойно изучаваше мъжа, като си отбеляза силната, почти животинска челюст, мощното костеливо лице, и обтегнатата бяла кожа. В очите му нямаше топлина. Имаше само зле потискано нетърпение и арогантност.

— Е, тогава махай ги оттам! Започвам сеч в тая планина и в равнината зад нея. Още следващата седмица.

— Добитъкът ми му харесва там. — Бел огледа края на цигарата си. — Нямам намерение да ги местя оттам докато самите те не ми го покажат. А що се отнася да сечта в този участък, ти няма да припариш там сега или когато и да било друг път.

Той говореше спокойно, но със студена самоувереност, която разгневи едрия мъж. Клей Бел си имаше своя собствена осанка на достойнство извоювано сред далечните бойни пътеки далеч от Тинкърсвил.

Седеше отпуснат върху седлото си и попиваше топлината на сутрешното слънце след хладината на ранната езда. Обичаше този град, овехтялата червенина на тухлените сгради, двете квадратни и мощни сгради от сив пясъчник, и построените набързо магазини с фалшиви фасади и шперплат, които допълваха общата картина. Обичаше дори и изтърканите и полирани перила, сенките под входните навеси. За първи път се чувстваше особено привързан към дадено място и това чувство сгряваше гърдите му.