«Къртицата»

Любомир Николов

Къртицата

Думи в началото

Това е втората книга на Любомир Николов и въпреки това неговият истински дебют. Романът „Съдът на поколенията“ (1978 година), написан заедно с Георги Георгиев, беше по-скоро генерална репетиция — тогава читателят не разбра как да раздели справедливо вината за неоправданите надежди между двамата автори. Сега обещанието отпреди години е изпълнено.

Един разум се бори с наложеното му несъвършенство, за да измине дългия и мъчителен път от мрака към светлината, от долния към горния свят. Това е като че ли модерна проекция на неуморимия Анаксагоров „нус“ (ум), който съединява несъединимото и разделя неразделимото, за да завърти великолепния вечен двигател, тласкащ ни към съвършенството. Къртицата изкачва четирите стъпала нагоре, към точката на проблясъка, със самочувствието на Прометей и става тънката нишка, съединила двете сфери с натрупан в тях заряд от несправедливости и огорчения.

Любомир Николов ни предлага един приключенски роман, но онзи, който вижда само това, е прочел книгата наполовина. Зад непрекъснатото преместване в пространството и времето, зад острата колизия, зад схватките, зад задъханото надбягване по страниците в действителност има трудна и завидна човешка съдба: блясъкът на бунтовника, огнената траектория на метежника, самоизгарянето на размирника и накрая — респектиращият подвиг на революционера. Този образ на „галактичен“ борец за справедливост е всъщност класическият образ на Факлоносеца, но открит в друга среда и оразмерен с други мащаби.

Нашата фантастика е бедна на имена, но не и на произведения. Упоритостта, с която Николов обработва нивата на фантастиката, дава надежди. Ценното е, че той е тръгнал по традиционната линия на нашата научна фантастика: да се търси хуманитарното, а не технологичното лице на бъдещето, социалните му подварианти, нравствено-етичните му стойности.

По едно съмнително като етика правило, в предговорите към дебютните книги великодушното потупване по рамото и скептицизмът са старателно и предпазливо дозирани. Любомир Николов няма нужда от евтини съвети и меценатски наставления. Той работи. Той пише и е щастлив, когато пише. За един млад автор това е най-необходимото: да го оставят настойниците на мира, за да пише. Тогава ще докаже какво може и какво не може.

Ние всички сме в очакване.

Агоп Мелконян

1. ПЪТЯТ КЪМ ГОРНИЯ СВЯТ

Тунелът се спускаше надолу и това улесняваше придвижването. Загрубелите мощни лапи равномерно се закачаха за грапавите стени, мускулите се напрягаха и удълженото космато тяло бързо слизаше към дълбините на земята. Зад гърба му с тих шум се сипеше суха пръст, откъртена от ниския таван. Въпреки дебелата козина, коремът му усещаше всяка бучка, всяко камъче, по което се влачеше. Разбира се, не можеше да очаква идеален път в това разклонение, близо до повърхността, но все пак беше странно, че такъв удобен маршрут е изоставен.

Позна мястото едва когато направи завой около голямата скала и наклонът намаля. Беше минавал оттук отдавна, още в първите дни на работата си. Сега знаеше защо тунелът е изоставен. Можеше да прокопае ход към най-близкия коридор или, което беше по-просто, да разшири дупката, за да направи завой назад. Но не му се искаше. Връщането означаваше загуба на време с всички произтичащи от това последици. Докато стигнеше до Централния тунел, другите вече щяха да бъдат долу и да заемат най-добрите работни места, а за него пак щяха да останат скалите, между които трябва с часове да си пробива път.

Напред коридорът се стесняваше. Сега едва имаше достатъчно място да разпери лапите си и за всяко движение трябваше да разгребва спечената пръст, при което се удряше с лакти по муцуната. За щастие това не трая дълго. Скоро стените станаха влажни и меки. От тавана прокапа вода и на тънки струйки се плъзна по гърба му. Подът се покри с кал. Изцапаната козина бързо престана да го защищава от водата и той усети, че трепери от студ.

Не трябваше да бърза. Лепкавата глина изчезна, обкръжиха го мокри, остри камъни, между които едва можеше да се провре. Внимателно, без излишни движения, той се повлече под надвисналите скали. Тук беше едно от най-опасните места. Нагоре се издигаше отвесна пукнатина, запълнена с камъни, и всяко непредпазливо помръдване бе достатъчно, за да наруши нестабилното им равновесие.

Високо горе се раздаде пукот. Скалите заскърцаха и няколко камъка с оглушително тракане се затъркаляха надолу. Прилепен към пода, той застина в очакване на срутването. Да бяга беше безполезно: имаше доста път преди да стигне до края на пукнатината.

Няколко безкрайни секунди скалите пукаха и се разместваха. Една от тях тежко рухна зад него. Грапавият под се разтърси и ехото от грохота прокънтя в тесния тунел. Сетне зловещото съскане в пукнатината затихна. Настъпи пълна тишина.

Той продължаваше да лежи неподвижно, очаквайки ново разместване. Сърцето бясно подскачаше в гърдите му. Но всичко си оставаше спокойно. Скалите отново бяха намерили своето нестабилно равновесие. Някъде отдалече едва долиташе шумът на сипещи се камъчета и песъчинки.

Сега трябваше бързо и внимателно да се измъкне от опасното място. Ала вместо да пълзи напред, той продължаваше да лежи и дори не обръщаше внимание на водата, която се просмукваше под козината му. С него отново ставаше нещо странно.

В своята работа той използуваше всичките си сетива. Осезанието му помагаше да разбере какъв е тунелът, по който се движи: дали е стар, или нов, дали се употребява, или е изоставен, има ли наблизо опасни подпочвени води. Слухът го предупреждаваше за заплахата от срутване, за близостта на нему подобните и най-вече за това, че е даден сигналът за връщане. По вкус можеше да определя различните минерали и състава на пръстта. Един друг усет, разпръснат като осезанието по цялото тяло, му подсказваше близостта на търсената руда. И накрая, последно по полза, идваше обонянието. То го предупреждаваше, когато в тунела се появяваше отровен газ, но това се случваше много рядко. Освен това ноздрите му можеха да уловят миризмата на малките вкусни гризачи, които понякога се срещаха в подземните коридори.

Сега обаче в него се събуждаше едно ново, почти непознато усещане. Без да протяга лапа, без изобщо да се движи, той можеше да разбере, че тунелът напред става по-широк, че камъните там са сухи и не надвисват толкова ниско. В мозъка му, привикнал към вечен мрак, внезапно се появяваше нова, неизмеримо по-богата картина за всичко, което го обкръжаваше.

Опита се да разбере как става това. Струваше му се, че целият тунел прониква в мозъка му през някакъв отвор, разположен над муцуната. Повдигна лапа пред себе си и видя загрубелите пръсти, покрити с бучки земя, нащърбените корави нокти и сплъстената кална козина. Докосна муцуната си. Напипа две гладки, изпъкнали топчета, покрити с тънка кожа. Това ли беше новото сетиво? Отдръпна лапата, но отново го обграждаше тъмнина. Изплашен, той се напрегна и пак видя неясната светлина, процеждаща се през пукнатината. Разбра, че тънката кожа над двете топчета се е вдигнала.

Заинтригуван от откритието, той няколко пъти отвори и затвори очи. Беше чудесно да вижда тунела пред себе си, без да се осланя единствено на осезанието. Новото сетиво го освобождаваше от вечната несигурност на тъмните коридори. Бледата сянка на някакъв отдавна изтрит спомен или само сън му подсказваше, че е имало време, когато именно това сетиво е играло главна роля в живота му. Но колкото и да напрягаше паметта си, той не можеше да разбере дали това е истина, или само спонтанно родена мечта.

Рязък звук го накара да трепне. Случайно откъртено камъче звънко затрака, падайки между скалите в пукнатината. Мислите се разпръснаха и той осъзна, че продължава да лежи на най-опасното място. Не само рискуваше, но и губеше ценно време. Трябваше да стигне долу между първите, за да участвува в разпределянето на най-добрите места. Потръпвайки от студ, той се повлече по камъните.

Отдавна беше свикнал да върши всичко автоматично. Докато пълзеше в тесния проход, можеше отново да мисли за откритието си. Мъгливата светлина отслабна, после съвсем изчезна, но у него остана споменът за нея. Какво беше това? Случайно явление или имаше места, където тунелите винаги са изпълнени с нещото, пораждащо картини? Не би могъл да каже. Някаква смътна увереност обаче го караше да вярва, че някога, много отдавна, още преди времето, от което започваха спомените му, той е живял именно в такива просторни и светли тунели. А може би това бяха само сънища.