«Десетият праведник»

Любомир Николов

Десетият праведник

„Подчини ми се, робе!“ — „Да, господарю, да!“

„Добро дело ще взема да сторя за мойта страна!“ —

„Вярно, стори, господарю, стори.

Който върши добро за страната си,

в пръстена на Мардук са делата му.“

„Не, робе, не ще сторя добро дело за мойта страна!“

„Недей, господарю, недей.

Стани, разходи се по древни руини,

черепи виж там на бедни и знатни:

кой от тях бил е злодей, кой — благодетел?“

Неизвестен вавилонски автор

Около X век пр. Хр.

И Господ каза: Ако намеря в Содом петдесет праведника вътре в града, ще пощадя цялото място заради тях.

…

Тогава Авраам рече: Да се не разгневи Господ и аз ще продумам пак, само тоя път: Може да се намерят там десет. И Господ каза: заради десетте няма да го погубя.

Битие 18:26–32

1

Светлината се пречупваше по лещите на обектива с меко дъгоцветно сияние и мазният отпечатък от палец изпъкваше просташки като пиян гост на изискана вечеринка. Идиоти, беззлобно изруга наум Николай, прави са били ескимосите. Трион, казват, да дадеш назаем, ще ти го върнат със строшен зъб, куче да дадеш, ще го изтощят, тъй че услужвай само с жена си — ще ти я върнат като нова. Той машинално поправи ремъците на полупразната раница и си помисли, че да, в някои отношения не би било зле човек сега да живее при ескимосите; после се зачуди дали още има ескимоси и как ли живеят, но всъщност не би трябвало да са зле — разправят, че цивилизацията само им е пречела. Добре де, тяхна си работа, а ние да гледаме нашата, нали затова сме се домъкнали в тоя пущинак.

Той порови из необятния джоб на панталона от груб вълнен плат, провря пръсти под табакерата, връзката ключове, кесийката с огниво и накрая напипа ъгълчето на носната кърпа. Измъкна я внимателно, за да не изръси останалите дреболии, огледа я критично и реши, че не е чак толкова мръсна.

С леко дъхване замъгли обектива на бинокъла, избърса го, сетне за по-сигурно повтори операцията и като се увери, че лещата е чиста, върна кърпата на място. Погледна на изток, но клоните на близкия бор закриваха долината, само отляво, празничен и свеж като измито морковче, стърчеше тухленият комин на кибритената фабрика.

Николай се изкачи малко по-нагоре по поляната и надигна бинокъла към очите си. Сивите сгради на фабриката сякаш подскочиха насреща. Оптиката беше добра, старо цайсово производство, и дори от това разстояние всичко се виждаше до най-малки подробности — телените заграждения покрай завоя на реката, табелките с надпис ACHTUNG: MINEN!¹, по-нататък високият белосан зид, по който лениво се разхождаха двама часови в торбести шаячни униформи. Освен тях на територията на фабриката не се мяркаше жива душа, само край боядисания в оранжево склад за готова продукция унило преживяха четворка волове, впрегнати в огромна каруца с блиндиран корпус. Почивен ден, помисли Николай, сега работниците пият бира в селските кръчми и чакат кога ще стане време за обедната дажба наденица с кисело зеле. Мисълта за наденицата изведнъж го накара да почувства колко е гладен, мускулчетата под езика му се свиха болезнено и за да забрави глада, той се обърна надолу, където под дърветата седяха куриерите. Повечето дремеха, облегнали гърбове на възлестите дънери на боровете. Неколцина пушеха — „трева“, определи Николай, слизайки към групата, сладникавият аромат се разнасяше надалече. Глупост, разбира се, след час щяха да се нуждаят от бистър ум… но всеки си е луд по своему. Както и онова момче, новакът с мулето. Сто на сто щяха да го спипат, преди да се мръкне. Мулето не е човек, за него трябва пътека, а след днешния удар всички пътеки щяха да бъдат под наблюдение. Всъщност кой си ти, че да учиш другите, запита се той. Забрави ли участъка в Сен Оноре? Беше пиян като задник, с цяла пратка италиански запалки, и само добрият Господ, дето бди и над пияниците, те отърва от въжето.

Сякаш в отговор на мислите му долу се размърда една омотана в мръсно одеяло фигура. Изпод одеялото изплува полуизпразнено шише с червено вино, поколеба се за миг във въздуха и насочено от загрубяла ръка с изпочупени черни нокти, увисна над гъстата брада на собственика си. Баска, позна Николай. Е, Баска можеше да пие колкото си иска, него сигурно още от пеленаче го бяха откърмили с вино вместо мляко. Цял живот се бе занимавал само с контрабанда и дори сега, когато наближаваше седемдесетте, спокойно изминаваше по шейсет километра дневно през най-непристъпните чукари. Казваха, че убивал, без да мигне, и по-младите се бояха от него, но опитните мафиози знаеха, че не е опасен, докато спазваш условията на сделките и плащаш навреме.

Вече беше съвсем близо до групата, когато Баска извърна глава и се втренчи в него. От погледа на тъмните му очи лъхаше някаква страшна енергия и Николай спря за миг, като че се бе натъкнал на невидима преграда. Старецът бе пил прекалено много, разбра той. Прекалено много дори за своите почти неограничени възможности. Не беше пиян, по-скоро изглеждаше изпаднал в онова странно състояние, когато алкохолът смъква завесата на смисъла, прикриваща цялата нелепост и безцелност на света.

Баска кимна — едва доловимо, но с такава властност, че Николай не усети как преодоля делящите ги крачки и застана пред него. Като със зло куче, въртеше се в главата му натрапчива мисъл. Като със зло куче, не бива да показваш, че те е страх. И все пак се боеше — не толкова от легендарния крив нож на Баска, колкото от мъртвешкия хлад на бездънните очи.

— Не е за него, момче… — Старецът изричаше френските думи грубовато, с отсечено „р“ и в същото време малко размазано и неясно. — Не е за него, тъй да знаеш.

Той помълча, без да изпуска Николай от поглед. Искаше да се увери, че е разбран. Настояваше, заповядваше да бъде разбран… Може би беше готов да посегне към ножа, ако събеседникът го разочарова. И това не идваше от виното — не, имаше нещо повече.

— За кого не е? — запита Николай. С едва доловимо движение плъзна ръка назад, към кръста си, където беше собственият му нож.

— Не посягай, момче! — отсече Баска. — По-бърз съм, знаеш. Не ми е до игри сега.

— За кого не е? — повтори Николай. Вариантът с ножа отпадаше. По-добре да се преметне надолу по склона и да отскочи зад близкото дърво. Да, така щеше да е най-добре.

— За онзи хлапак — в гласа на Баска изведнъж прозвуча умора и удивително, от това френското му произношение стана по-ясно. — Момчето с мулето. Не му е дошло още времето. И твоето не е дошло. — Той отново надигна шишето, после избърса устни с опакото на китката си и в погледа му за момент просветна насмешка. — Ти не беше по-свестен от него, когато дойде за пръв път… Помниш ли? Бензиновия склад в Кастилионе, а? Продупчената туба… Как се отърва от кучетата, момче?

За част от секундата миналото оживя, връхлетя като изстрел… не, като свистенето на куршум над безкрайния полегат склон, където билото се издига нейде недосегаемо далече в изумително синьото небе. Безмълвна, ужасена молитва… само не в тубата… не в тая проклета туба с бензин, която тежи неимоверно и бълбука при всяка мъчителна крачка към спасението. А невидимият стрелец се цели, без да бърза, навярно има оптически мерник, и къде другаде ще се цели, освен в тубата? Отпред излита фонтанче от пръст и трева… Крачка, крачка, крачка… Мускулите на прасците и бедрата се напрягат до скъсване, но не могат да ускорят изкачването… Оглушителен звън край самото му ухо и веднага след това отвратителното бръмчене на рикоширал куршум, рикошет, рикошет, слава тебе, Господи, значи още малко живот. Тежкото свистене на дишането в пресъхналото гърло се слива с гръмотевичните удари на сърцето, отекващи в слепоочията, но дори и през тези всеобемащи звуци си пробива път далечният злобен, задавен лай на кучета. Ето как са открили следата — по мириса, по капките бензин от онази едва забележима дупчица в ръждивата тенекия. Лаят наближава, едната ръка изважда пистолета, другата посяга към ножа, но билото е още далече и всяко забавяне тук, под прицела, значи смърт или още по-лошо, куршум в тубата…

Стиснатите му зъби изхрущяха. Той с мъка отпусна челюсти и сега вече имаше достатъчно злоба, за да кръстоса поглед с погледа на Баска.

— Всички сме грешили, старче.

Баска се изкикоти тихичко, безрадостно.