«Капитан Кайман»

Карл Май

Капитан Кайман

Първа глава

Мис Адмирал

От каретата, която спря пред къщата на бижутера Тиме, леко скочи висок мъж. Силната светлина от витрината падна върху мъжествено красивите и остри черти на лицето му. Леко извитият нос и грижливо поддържаната черна, остра брадичка събуждаха предположението, че той е французин или италианец. Докато прекрачваше прага на магазина, той подвикна на слугата си:

— Марк, ще се върнеш с каретата в хотела и ще изчакаш завръщането ми!

— Разбира се, господин граф! — отвърна Марк Летрие, след което се обърна към кочияша със самодоволна усмивка: -— Толкоз по-добре за мен! Поне веднъж ще мога да заема мястото на милостивия господар.

Той се шмугна във вътрешността на каретата и тъкмо се накани да се разположи удобно на задната седалка, когато забеляза за свое учудване, че някой го беше изпреварил вече откъм другата страна.

— Как се осмелявате? — скара се той на нахалника. — Веднага се омитайте от каретата, иначе ще ви помогна!

— Ах!

Само този звук беше отговорът; той прозвуча особено остро и съскащо, като че ли някоя дива котка приготвяше гъвкавите си крайници за скок. Изглежда, че Марк познаваше този заплашителен тон, защото се отдръпна смаян от вратичката на каретата.

— Боже милостиви! Нима наистина сте вие?… Обзе го странна потиснатост и млъкна.

— Хайде на борда! Вдигай платната, Марк Летрие! — просъска гласът кратко и заповеднически.

В следващия миг Марк седеше на капрата до кочияша. Каретата потегли. Вътре непознатият се беше облегнал назад върху възглавниците и мълчеше, докато достигнаха хотела, в който беше отседнал виконт Франсоа дьо Бретини. Непознатият скочи на земята, без да изчака спирането на каретата, подхвърли грубо на слугата на графа едно «ела горе!» и влезе във фоайето на хотела, където веднага бе посрещнат от един прислужник.

— Готов ли е апартаментът, който ангажирах?

— Разбира се, милостиви господарю! Моля за разрешение да ви заведа.

Като стигнаха горе, непознатият си поръча обилна вечеря и прибави, че ще го обслужва Марк.

Марк беше установил със смайване, че стаите на нахалника се намираха точно до помещенията, заети от неговия господар. Беше застанал наблизо и чакаше свит, когато едно махване с ръка го накара да се приближи. Докато прислужникът се отдалечаваше, загадъчният гост хвърли мантията си и се изправи пред Марк Летрие със скръстени на гърдите ръце.

— Е?

Марк го погледна страхливо в очите, където горяха властни пламъчета. Двамата, застанали един срещу друг, образуваха странна двойка. Бяха средни на ръст. Непознатият беше строен, гъвкав, с живи движения, а напълно безбрадото му лице, макар и нежно, издаваше добро здраве. Марк пък беше по-широкоплещест, с по-бавни, като че замислени движения, със загоряло от слънцето лице, късо подстригани гъсти бакенбарди и гладко избръсната брадичка. Погледът му обаче беше неспокоен и блуждаещ.

— Харесва ли ти на сушата?

Марк Летрие сви рамене. Не знаеше какво се крие зад този въпрос.

— Но нали можеше да приказваш преди, когато искаше да играеш ролята на милостивия господар!

— Мадмоазел Клерон, аз съм…

Едно заповедническо движение на ръката на непознатия го накара да замлъкне.

— Мадмоазел Клерон е в открито море или кой знае къде. Аз съм шевалие Дьо Сакар, запомни това! Как се чувства твоят господар,виконтът?

— Благодаря, милостивият господар е добре.

— Така си и мислех. Господин капитанът се е залостил чудесно на котва, докато екипажът му се измъчва с тежка работа в открито море, та му пращят кокалите. Някой път ще го вържа за въжетата така, че да се поостърже в мидите, облепили кила. А сега искам да ям!

Летрие се измъкна безмълвно през вратата и започна да обслужва шевалие Дьо Сакар с най-голямо усърдие и любезност.

Междувременно виконтът се завърна, но не завари Марк в апартамента си и задърпа звънеца. Едва след неколкократно позвъняване слугата се появи. В ръцете си носеше препълнена табла за сервиране, а видът му беше делови и угрижен.

— Марк, напоследък ме занемаряваш най-безотговорно! Ако това продължава, ще се наложи пътищата ни да се разделят!

Летрие остави товара си и избърса потта от челото и страните си.

— Господин виконт, нямам нищо против, ама абсолютно нищо против, ако ме уволните. Защото, каквото е положението на нещата понастоящем тук, трябва да очакваме дяволски насрещен вятър. Не можах да дойда, защото трябваше да издувам платна нагоре и надолу по стълбите, също като някоя шхуна, натоварена с абанос, подгонена от английските морски плъхове!

— Не е било нужно, Марк. Нали знаеш, че обикновено, когато е много късно, хапвам нещо съвсем малко. Събуй ми ботушите и ми подай халата!

— Моля за извинение милостивия господар, но сега нямам време.

— Нямаш време ли? — учуди се Бретини. — Човече, да не си мръднал?

— Що се касае до разсъдъка ми, господин виконт, мога да кажа, че целият се намира на кораба ми в прекрасно състояние, въпреки че никак не би ме учудило, ако бях изгубил една част от него зад борда. Вечерята ви, милостиви господарю, не ме измори. Но трябва да обслужа и още един!

— И още един ли? Ти да го обслужиш? Наистина започвам да се страхувам за душевното ти състояние.

— Душевното ми състояние е добро, милостиви господарю. Не се боя за него, а за вас! Защото другият, по-скоро другата… Той беше прекъснат; чу се звънец.

— Ето ви на, господин виконт! Тя звъни, трябва да тръгвам! Той грабна подноса и се накани бързо да напусне стаята. Но Бретини го задържа.

— Ама какво значи това? Да не би…

— Точно така… ах, да, та аз още изобщо не съм ви казал, че тя е тук! Тя…

Отново беше прекъснат.

— Марк! — разнесе се ясен и остър глас от близката врата, отворена към коридора.

Щом чу този глас, Бретини отстъпи няколко крачки назад.

— Всички дяволи! — извика той, като пребледня. — Това е… или сетивата ме лъжат… това не може да бъде друг освен Клерон!

— Наистина това е мис Адмирал, милос… Той не можа да довърши изречението си. Силен удар го отхвърли настрана.

— Така, това беше за «мис Адмирал», щом като не можеш да запомниш, че съм шевалие Дьо Сакар! — разнесе се гневен глас. — Запилявай се да си гледаш работата! Или трябва да чакам яденето, докато ти пожелаеш, а?

Слугата остави парчетата от строшените съдове на земята и изчезна през вратата. Непознатият застана пред виконта с двусмислена усмивка на лицето.

— Ще разрешите ли на шевалие Дьо Сакар да покани на вечеря господин Дьо Бретини?

— Клерон! Нима е истина, че те виждам тук? Тъкмо се канех да… мислех да… мислех, че си в… аз… аз…

— Достатъчно засега, господин виконт! Виждам, че радостта от така добре удалата ми се изненада ви е отнела възможността да говорите. Елате в стаята ми, където ще имате всички условия да си възвърнете загубеното самообладание!

С властен жест на ръката той посочи към вратата. Бретини се подчини на тази покана и пристъпи в съседната стая, където Марк полагаше енергични усилия да компенсира пропуснатото. Непознатият огледа трапезата с бърз поглед.

— Марк, сега можеш да си отидеш! Ще позвъня, ако имам нужда от тебе.

Летрие се отдалечи и двамата седнаха един срещу друг.

— Яжте, виконте! — обади се шевалие Дьо Сакар. — Вашите нерви се нуждаят от подкрепяне.