«Олд Шуърхенд II»

Карл Май

Олд Шуърхенд II

1. глава

При майка Тик

Джеферсън Сити, столицата на щата Мисури и същевременно най-голямото населено място в Каунти Коул, е разположен на десния бряг на Мисури върху едно красиво възвишение, което предлага запленяващ изглед към течащата долу река, където цари голямо оживление и кипи трескава дейност. По онова време градът имаше далеч по-малко жители отколкото днес, но въпреки това местоположението му и обстоятелството, че тук редовно заседаваше областният съд, му придаваше важно значение. Той разполагаше с няколко големи странноприемници, които срещу добро заплащане даваха сносен подслон и поносима храна. Но аз се отказах от мисълта да се настаня в коя да е от тях, защото предпочитам да отида там, където мога да опозная хората в тяхната самобитност и защото знаех едно място, където срещу много по-малко пари се живееше доста по-добре и човек биваше обслужван великолепно. Това място беше на Файърстрийт №15 при «майка Тик», в онази boardinghouse^[1], тъй добре позната от северните езера чак до Мексиканския залив и от Бостън до Сан Франциско. В случай че се озовеше в Джеферсън Сити, положително нито един истински уестман нямаше да мине покрай нея, без да се отбие, за да пийне някое и друго питие и да послуша разказите на присъстващите ловци, трапери и скватери. Заведението на майка Тик беше известно като място, където по този начин човек можеше да опознае Дивия запад, без да му се налага сам да посети «the dark and bloody grounds»^[2].

Беше се свечерило, когато влязох във все още непознатото ми помещение за гости. Коня и пушките си бях оставил в една ферма малко по-нагоре по реката, където Винету щеше да ме чака. Той не обичаше градовете и затова се бе настанил там за няколко дни, по-далеч от Джеферсън Сити. Възнамерявах да направя в града различни покупки, а и извънредно пострадалите ми дрехи се нуждаеха да бъдат малко поизкърпени и подновени или по-скоро много се нуждаеха от това. Особено ботушите ми с дълги кончови на доста места бяха станали изключително «проветриви» и дотолкова бяха изгубили предишното си чувство за подчинение, че колкото и да ги дърпах нагоре, все се смъкваха чак до глезените ми.

Същевременно исках да използувам краткия си престой в града, за да събера някои сведения за Сигурната ръка. Когато при нашата раздяла го бях попитал дали, кога и къде мога пак да се срещна с него, той не бе в състояние да ми отговори нещо определено, а ми каза: «Ако някой път случайно минеш през Джеферсън Сити в Мисури, отиди в банката „Уолас и Сие“. Там ще разбереш къде се намирам в момента.»

Ето че сега бях в този град и не ми се щеше да пропусна възможността да посетя «Уолас и Сие».

И тъй, беше се свечерило, когато влязох в странноприемницата на майка Тик. Видях дълго и доста широко помещение, силно осветено от няколко лампи. Навярно имаше към двайсетина маси. Половината от тях бяха заети и то от едно твърде пъстро общество, обгърнато от гъсти кълба тютюнев дим. Сред хората имаше неколцина изискано облечени джентълмени със силно изскочили от ръкавите на саката маншети от картонена материя и с доста килнати назад цилиндри, сложили върху масите крака, обути в лъскави кожени ботуши. Присъстваха трапери и скватери с какъв ли не вид и от какъв ли не калибър, облекли неописуеми дрехи; цветнокожи от най-тъмното черно до най-светлото сиво-кафеникаво, със силно къдрава, начупена или права коса, с дебели месести и тесни устни, със сплеснати негроидни носове или пък с повече или по-малко кавказки черти; салджии и моряци, с високо изтеглени кончови на ботушите, затъкнали в пояса си лъскавия нож до коварния револвер; метиси и мелези от какъв ли не вид с всевъзможен цвят на кожата.

Между тях чевръсто сновеше добре закръглената достопочтена майка Тик и полагаше усърдни грижи никому от гостите да не липсва нещо. Тя познаваше всички, обръщаше се към всекиго по име, на едни хвърляше дружелюбни погледи, а предупредително вдигнатият й пръст скришом се заканваше на други, които изглеждаха кавгаджийски настроени. Щом седнах, тя се приближи до мен и ме попита какво желая.

— Майко Тик, мога ли да получа чаша бира? — попитах аз.

— Йес — кимна тя, — даже много хубава бира. Радвам се когато гостите ми я пият. Туй е по-здравословно, а е и по-прилично да пиеш бира, отколкото бренди, което често така завърта главите на хората, че вършат щуротии. Навярно си немец, а сър?

— Йес.

— Тъй си и помислих, когато поиска бира. Немците винаги пият бира и умно постъпват. Май досега не си идвал при мен, а?

— Не, но тази вечер ми се иска да се възползвам от твоето гостоприемство. Имаш ли някое хубаво легло?

— Всичките ми легла са хубави!

Тя ме огледа изпитателно. Изглежда, лицето ми й допадна повече от останалата ми външност, понеже добави:

— Като че отдавна не си си сменял бельото, ама очите ти са добри. Искаш ли да нощуваш евтино?

Да нощуваш евтино означава да делиш леглото с някой друг.

— Не — отвърнах й. — Дори ще се радвам, ако не бъда принуден да спя в общо помещение, а получа самостоятелна стая. Въпреки окаяното си облекло съм платежоспособен.

— Вярвам ти, сър. Ще ти дам стая. А ако си гладен, ето ти листата за ястията.

Тя ми подаде менюто и се отдалечи, за да донесе бирата. Добрата женица правеше впечатление на много разбрана, дружелюбна и грижовна домакиня, за която щастието се състои в това, да вижда около себе си доволни хора. От обзавеждането на помещението за гости също лъхаше домашен уют. То беше повече немско, отколкото американско.

Бях се настанил на една празна маса близо до друга по-голяма дълга маса, заета изцяло от посетители, които водеха особено оживен и интересен разговор. Разправяха си приключения от Дивия запад, някои от които бяха чували, а други пък сами бяха преживели. Един или друг от тях бе прекарал там дълги, изпълнени с опасности, години и навярно съвсем рядко се появяваше при майка Тик, за да се върне после отново към своя съсипващ занаят, който все пак го правеше толкова щастлив. От приказките на посетителите край дългата маса скоро разбрах какви бяха тези хора — един трапер, един индиански агент, един педлар^[3], един ловец и няколко скватери. Кажи-речи, всеки имаше какво да прибави към разговора от свои лични преживявания. Един от тях описа срещите и приключенията си с Олд Файерхенд, друг — с Олд Дет или Безухия, както и с моите стари весели приятели Дик Хамердал и Пит Холбърс. Говориха също и за Олд Шуърхенд, споменаха и моето име. Някакъв мъж разказа за Канада Бил, друг — за капитан Кайман, и при това разказвачът се оказа същият онзи детектив Тресков, който бе заловил пирата и се беше срещнал навремето с Винету. Той също живееше тук в странноприемницата.

Майка Тик ми донесе втора чаша бира и доверително ми пошепна:

— Тази вечер е особено приятно тук, сър. Винаги много ми харесва, когато джентълмените си разказват такива хубави истории, защото всичко живо слуша най-внимателно и наоколо е тихо и мирно. Мисля, че така е много по-добре и по-изискано, отколкото ако се карат и бият помежду си, при което съсипват маси и столове, чупят чаши и бутилки.

Няколко часа изминаха тъй в сладки приказки, но после дойдоха нови посетители. Бяха шестима мъже, които влязоха с голям шум и изглежда, бяха изпили повече алкохол, отколкото можеха да носят. Огледаха се за места и макар че имаше достатъчно свободни маси, предпочетоха да седнат при мен.

Идеше ми да стана и да се преместя, но те сигурно щяха да го вземат за обида, а тъй като не исках да давам повод за кръчмарски свади, останах на мястото си. Мъжете си поръчаха бренди и то им бе донесено, ала майка Тик ги обслужи по такъв начин, от който стана ясно, че предпочита тези хора да не бяха прекрачвали прага й.

Не бе възможно да са местни жители, защото освен ножове и револвери имаха и пушки. Приличаха на истински побойници и буквално воняха на бренди. Действително ми струваше голямо усилие на волята да издържа на една и съща маса с тях. Перчеха се и говореха тъй високо и неспирно, че почти нищо не се чуваше от разговора на другите посетители. Спокойствието и уютът, които царяха допреди малко, изчезнаха.