«То-кай-хун»

Карл Май

То-кай-хун

1. Двамата Снафълс

Повечето мои читатели познават Винету, вожда на апачите, най-благородния индианец, най-добрия и верен приятел, който съм имал. Те навярно знаят и как умря. В дълбокия кратер на планината Ханкок получи куршум в гърдите в битката срещу сиу оглала и издъхна в моите ръце. Отнесохме трупа му в планините Гро Вантър и го погребахме в долината на река Метсър. За мен остана тъжното задължение да яздя на юг и да съобщя на апачите, че техният върховен и най-прославен предводител вече не е жив.

Това беше езда, за която и днес не бих искал да си спомням. Смъртта на Винету ме бе засегнала толкова дълбоко, че бях станал съвсем друг. Иначе винаги весел и пълен с вяра в себе си, сега дори не се усмихвах, бе ме напуснал и целият кураж за борба с живота. Исках да бъда насаме със себе си и постоянно отбягвах хората. Ако при моята самотна, далечна езда се налагаше да се отбия в някой форт или поселище, вършех го по най-краткия начин и си тръгвах колкото се може по-бързо.

Вярно, хората, с които се срещах, не се отнасяха с мен така, че да ми хрумне да се задържа по-дълго при тях. О, не, те, напротив, ми засвидетелстваха толкова малко внимание, все едно не съществувах за тях, и когато си тръгвах, едва успявах да чуя някой поздрав. Причината за това се криеше във външния ми вид.

Бях яздил с Винету към планината Ханкок, за да освободим група сетлърс (заселници), пленени от сиу оглала. Успяхме, но заплатихме с живота на Винету. Когато го погребахме, част от белите решиха да останат в долината на река Метсър и да основат там селище. Аз им помогнах, ето защо се отправих към апачите едва след известно време.