«Приятелят на Автоматей»

Станислав Лем

Приятелят на Автоматей

Един робот, като решил да тръгне на далечен и опасен път, чул за едно много полезно устройство, което неговият изобретател наричал електрически приятел. Помислил си, че ще му бъде по-леко на душата, ако си намери спътник, макар и да е само машина, затова отишъл при изобретателя и го помолил да му разкаже за изкуствения другар.

— На твоите услуги — отвърнал изобретателят. (Както е известно, в приказките всички си говорят на «ти», дори на змейовете не се говори на «вие» и само в обръщения към кралете трябва да се употребява множествено число). Като казал това, извадил от джоба си шепа метални зрънца, подобни на дребни сачми.

— Какво е това? — учудил се роботът.

— А как се казваш, че забравих да те попитам на подходящото място в приказката? — поинтересувал се изобретателят.

— Казвам се Автоматей.

— Много е дълго за мене, ще те наричам Авт.

— Това е от Автом, но така да бъде — отвърнал другият.

— И така, мили ми Авт, пред тебе се намират шепа електроприятели. Трябва да знаеш, че по призвание и специалност съм миниатюризатор. Това означава, че превръщам големите и тежки съоръжения в малки и портативни. Във всяко едно от тези зърна е концентрирано електрическо мислене, неизмеримо всестранно и логично. Няма да ти кажа, че става дума за гений, защото това ще бъде преувеличение, подобно на лъжлива реклама. Наистина, имам намерение да създам именно електрически гении и няма да се успокоя, докато не ги направя толкова малки, че да могат да се носят в джоба с хиляди; едва когато ги насипя в чували и започна да ги продавам на килограм, като пясък, целта ми ще бъде постигната. Но да не говорим повече за моите бъдещи планове. Засега продавам електроприятелите на парче и то не много скъпо: за един вземам толкова в брилянти, колкото тежи. Ще се съгласиш вероятно, че това е умерена цена, като се има предвид, че можеш да сложиш подобен приятел в ухото си, където ще ти шепне добри съвети и ще ти предоставя всякаква информация. Ето ти парче мек памук, с него ще си запушиш ухото, за да не изпадне приятелят ти, когато си наведеш главата настрани. Вземаш ли го? Ако решиш да купиш една дузина, мога да ти ги дам по-евтино…

— Не, засега ми стига един — отвърнал Автоматей. — Но бих искал да разбера още какво именно мога да очаквам от него. Ще може ли да ми помогне в тежък житейски момент?

— Разбира се, нали затова е направен — отвърнал невъзмутимо изобретателят. Подхвърлил върху дланта си шепата зърна, блестящи металически, защото били от редки метали, и продължил: — Естествено, не можеш да разчиташ на помощ във физически смисъл, но нали не става дума за такава помощ. Напътстващи забележки, добри и верни съвети, умни разсъждения, полезни за тебе указания, напомнения, предупреждения, както и утешителни думи, сентенции, даващи вяра в собствените сили, плюс мъдри мисли, позволяващи да се преодолее всяка трудна, а дори и опасна ситуация — ето само малка част от възможностите на моите електроприятели. Те са абсолютно предани, верни, непоколебими другари, защото никога не спят, освен това са необикновено издръжливи, естетични, а сам виждаш колко са удобни! Какво, само един ли ще вземеш?

— Да — отвърнал Автоматей. — Кажи ми още, моля те, какво ще стане, ако някой ми го открадне? Ще се върне ли при мене? Ще унищожи ли злодея?

— Каквото не може, не може — отвърнал изобретателят. — Той ще му служи също толкова всеотдайно и вярно, колкото преди това е служил на тебе. Не може да искаш прекалено много, скъпи Авт, той няма да те изостави в беда, ако ти не го изоставиш. Но това няма да ти се случи, ако го сложиш в ухото си и винаги го държиш запушено с памук…

— Добре — съгласил се Автоматей. — А как да говоря с него?

— Изобщо не трябва да му говориш, достатъчно е да му прошепнеш нещо безгласно и той ще те чуе без грешка. А името му е Вух. Може да му казваш «скъпи Вух», това е достатъчно.

— Чудесно — отвърнал Автоматей.

Претеглили Вух, изобретателят получил за него красиво брилянтче, а роботът, успокоен, че вече си има приятел, близка душа за през дългия път, се отправил напред.

Било му много удобно да пътешества с Вух, който по негово желание го будел сутрин, свирейки в главата му тиха, весела песничка, разказвал му също така различни шеговити историйки, но Автоматей скоро му забранил да прави това, ако се намира сред други роботи, които започвали да го подозират, че не е с всичкия си, защото току избухвал в смях без всякаква видима причина. Така пътешествал Автоматей най-напред по сушата, докато не стигнал до брега на морето, където го чакал красив бял кораб. Нямал много багаж, затова се настанил веднага в уютна каюта и чул с удовлетворение шума, означаващ, че котвата се вдига, а великото плаване започва. Няколко дена белият кораб плавал весело сред вълните, под лъчите на ласкавото слънце, а нощем се люлеел сънно, посребрен от месеца, но една сутрин се разразила страшна буря. Вълни, три пъти по-високи от мачтите, се изсипали върху пукащия по всичките шевове кораб и грохотът бил толкова ужасяващ, че Автоматей не чувал нито една дума от утехите, които без съмнение му шепнел в тези тежки мигове Вух. Изведнъж се чул адски трясък, солената вода нахлула в каютата и пред очите на обезумелия от страх Автоматей корабът започнал да се разпада на парчета.

Изтичал той на палубата, както си бил, и едва скочил в последната спасителна лодка, когато налетяла огромна вълна, стоварила се върху кораба и го повлякла към бушуващата дълбина на океана. Автоматей не видял нито един от членовете на екипажа, в спасителната лодка бил само той, сред бушуващото море, и треперел, очаквайки момента, когато поредната вълна ще потопи подскачащата лодка заедно с него. Вятърът виел, от ниските облаци дъждът шибал разбунената повърхност на морето и Автоматей все така не можел да чуе какво има да му каже Вух. Изведнъж видял сред водовъртежите някакви неясни форми, заливани от кипяща бяла пяна. Това бил брегът на непозната земя, в който се разбивали вълните. Лодката заседнала със скърцане върху камъните, а Автоматей, прогизнал до кости, с течаща от него солена вода, се понесъл с всичките сили на треперещите си нозе навътре в спасителната суша, колкото се може по-далече от вълните на океана. Свлякъл се на земята до една скала и потънал в дълбок сън от изтощение.

Събудило го тихо подсвирване. Вух му напомнял за своето дружеско присъствие.

— О, чудесно е, че те има, Вух, едва сега разбирам колко е хубаво, че си при мене, а по-точно казано — в мене! — извикал Автоматей, съвземайки се от дълбокото небитие. Огледал се наоколо. Слънцето светело, морето още се вълнувало, но вече ги нямало страшните вълни, мъглите и дъждът. За съжаление обаче с тях изчезнал и корабът. По всяка вероятност бурята бушувала през нощта с неизразима сила, защото подхванала и отнесла в открито море лодката, която спасила Автоматей. Скочил той на крака и започнал да тича по брега, за да се озове след десет минути на същото място. Намирал се на безлюден остров и то много малък. Положението му не било розово. Но какво от това, щом си имал Вух! Осведомил го веднага за установените обстоятелства и го помолил за съвет.

— А! Е! Скъпи мой! — казал Вух. — Лоша работа! Чакай да помисля по-сериозно. Какво всъщност искаш?

— Как какво? Всичко: помощ, спасение, облекло, средства за съществуване, защото тук няма нищо освен пясък и скали!

— Хм! Така ли? Убеден ли си в това? А не се ли търкалят някъде по пясъка сандъци от разбития кораб, пълни с прибори, интересни книги, облекло за различни случаи и барут?

Автоматей обиколил тичешком надлъж и нашир плажовете, но не намерил нищо, нямало и една треска, отцепила се от кораба, който вероятно потънал като камък.

— Казваш, че няма нищо ли? Хм, много странно. Богатата литература за живота на безлюдни острови доказва неоспоримо, че корабокрушенецът винаги намира наблизо брадви, гвоздеи, сладка вода, масло, свещени книги, пили, клещи, пушки и много други потребни неща. Но като няма, няма. Може би има поне пещера в скалите, където да се скриеш?

— Не, няма никаква пещера.

— Казваш, че няма? Е, това е вече необичайно! Ще бъдеш ли така добър да се качиш на най-високата скала, за да хвърлиш един поглед наоколо?

— Веднага! — извикал Автоматей, изкатерил се на полегатата скала сред острова и онемял: от всички страни на вулканичното островче се простирал безкраен океан!

Казал това на Вух със слаб глас, намествайки с треперещ пръст памука в ухото си, за да не изгуби своя приятел. «Какво щастие, че не изпадна, когато корабът потъваше» — помислил си той и тъй като почувствал нов порив на слабост, седнал на скалата, чакайки нетърпеливо дружеската помощ.