«Предсказанието»

Джак Дю Брул

Предсказанието

На Джак Д., Тод М. и Боб Д. — първите три брънки от веригата в кариерата ми

Както винаги, трябва да благодаря на моята съпруга Деби. Миналата година беше най-бурната в живота ми и нямаше да я преживея без нея. Трябва да благодаря и на редактора си от Националната космическа лаборатория на САЩ Дъг Град за неговото разбиране и неизчерпаемо търпение. Установих, че в света след терористичните атентати на 11 септември източниците нямат желание да обсъждат технически въпроси, макар че моите романи са художествена измислица. Проявилите желание да споделят знанията си искат да останат анонимни. Подозирам, че и други писатели са го разбрали. Въпреки това десетки хора ми помогнаха да напиша тази книга, която определено нямаше да бъде възможна без тях.

Много се вълнувам за този роман. Той стана малко по-различен от предишните ми творби и бих искал да знам какво мислят читателите за него. Когато го прочетете, моля ви, пишете ми на www.jackdubrul.com и споделете мнението си. Вероятно няма да мога да отговоря на всички. А сега — седнете, отпуснете си и ми позволете да ви разкажа една история.

ЗОНДСКИЯТ ПРОТОК, ИНДОНЕЗИЯ 26 АВГУСТ 1883 г.

Човекът, който стоеше до перилата на пощенския параход „Лаудън“, се изплю в чистото море и прокле глупостта си. Тропическият град Анжер се смаляваше зад кораба и кулата на фара „Форт Пойнт“ вече приличаше на вретено на хоризонта.

Трябваше да рискува, докато беше на остров Ява, където параходът спря непредвидено на път от столицата Батавия¹ на Малайския архипелаг до Паданг на западния бряг на Суматра.

Сега вече не можеше да се измъкне — пътуваше през Зондския проток заедно с още шестстотин души и единствено той знаеше какво ще се случи и какво предвещават черните облаци на небето.

Ако беше слязъл на Ява, може би щеше да успее да навлезе достатъчно навътре в острова и да оцелее през идните дни. Но той предпочете да остане на парахода за град Телог Бетонг в началото на залива Лампонг на Суматра. През последните седмици беше складирал храна и вода в хълмовете над залива, за да стане свидетел на приближаващия се катаклизъм. Това му беше работата и затова го бяха изпратили в Холандските Източни Индии — да напише хроника на най-голямото природно бедствие в историята.

Без да обръща внимание на тропическата жега, пътникът на име Хан беше облечен като за планинската си родина във вълнен панталон и вълнена риза. Ботушите му стигаха до коленете и бяха изпокъсани. В раницата си носеше кожена наметка, избродирана от съпругата му преди много зими.

Хан беше по-нисък от европейците на борда на шейсетметровия кораб, но по-висок от тристата местни каторжници, оковани във вериги в бака на парахода и охранявани от сто и шейсет холандски войници. Той беше як и набит и с по-широки гърди и рамене от китайските работници, които параходът бе взел от Анжер. Лицето му беше смугло, а черните му очи надничаха сред торбичките и бръчките, които донякъде прикриваха азиатската им форма.

Хан извади от джоба на панталона една от безценните си вещи — златен часовник с богато украсена верижка. Сутринта го бе сверил с градския часовник в Батавия. Часът беше петнадесет. След четири часа трябваше да са в Телок Бетонг.

Хан обаче беше сигурен, че няма да стигнат дотам.

Отмести поглед от смаляващия се в далечината остров Ява и надникна над перилата от левия борд. Черните облаци на запад продължаваха да се сгъстяват и да се издигат още по-високо. Тъмната маса почти закриваше небето. Нощта сякаш бе пробила дупка в дневната светлина и се изливаше оттам. За два часа облаците се бяха уголемили повече от Чомолунгма, най-високия връх в родните му Хималаи, и вече бяха започнали да се спускат към земята.

Хан избърса пръстите си в лакираното тиково дърво и усети ситните песъчинки, които изчезваха заедно с ветреца, докато параходът се движеше със скорост шест възела.

Капитанът Т. X. Линдеман сигурно предчувстваше какво ще се случи, защото заповяда на моряците да вдигнат платната на двете мачти, за да подсилят единственото витло, и скоро корабът заплава с осем възела.

В началото на лятото „Лаудън“ караше туристи в Зондския проток, за да видят острова, който постепенно се разпадаше. И после, само преди няколко седмици, Линдеман отново отиде на острова да остави група учени, но беше прогонен от пепелта и талазите горещина, изригващи от недрата на земята. Учените бяха уверили капитана, че изригването скоро ще спре. В Малайския архипелаг имаше над сто действащи вулкана и Линдеман нямаше причина да се съмнява в научните изводи. Но докато гледаше, вкопчил пръсти в перилата, загадъчният наблюдател почувства, че учените може би грешат. Той огледа внимателно острова.

Навлизането в широкото устие на залива Лампонг не улесни движението на парахода. Във въздуха продължаваше да се сипе пепел, макар че „Лаудън“ се намираше на десет километра от източника. Членовете на екипажа, които не бяха на мачтите, получиха заповед да изметат ситния прах от борда. Линдеман накара прислужника си — възрастен китайски моряк на име Пин — непрекъснато да бърше със суха кърпа стъклата на мостика, за да са чисти.

Морето беше необичайно спокойно, отваряше се без желание пред стоманения нос на парахода и мигновено се затваряше зад кърмата. Пластът пепел беше дебел най-малко шейсет сантиметра и се увеличаваше равномерно като сняг по време на виелица в Нова Англия. Само че този сняг представляваше прах от натрошени скали, плаваше на повърхността на водата и оставаше топъл дълго след като бе изхвърлен от недрата на земята.

Окованите затворници в бака стенеха жаловито, докато вдишваха пепелта, и заради засилващото се барабанене на големите колкото юмрук буци пемза, които се сипеха по корпуса и палубата.

В седемнадесет часа небето сякаш бе погълнато. До кораба не стигаше светлина, нито лъчите на залязващото слънце или първият блед зрак на луната, която беше пълна предишната нощ. Тази вечер нямаше да има звезди. Странните атмосферни условия правеха невъзможни предаванията по наскоро инсталирания безжичен телеграф. „Лаудън“ беше сам.

Два часа по-късно те се приближиха до Телок Бетонг. Постът на предната мачта не видя нищо от града. Пепелта го беше покрила напълно и бе затъмнила светлините в домовете на петте хиляди жители. Линдеман внимателно пусна котвата на дълбочина шест клафтера².

Наблизо беше „Бероу“ — малък боен параход, който редовно патрулираше в тези води и търсеше пирати. Капитанът заповяда да свият платната на „Лаудън“, но главният машинист продължи да поддържа огъня в парния котел. Той изчака един час, за да могат лихтерите от брега да прехвърлят китайските работници, които бе взел в Анжер.

Когато Хан напусна планинското село, заповедите му бяха ясни за мястото и времето, но мъгляви по отношение на причината за мисията. Казаха му само да намери място на подходящо разстояние над морското равнище в началото на залива Лампонг, да чака явлението в утрото на 27 август и да запише наблюденията си в стария дневник, който му дадоха.

Скоро след пристигането си на архипелага в края на юли той разбра какво ще наблюдава. Невъобразима смърт и разруха. Вулканичният остров, кипящ в средата на Зондския проток, изригваше от утрото на 20 май. Това беше първото му стъписващо откритие, откакто напусна родината си. Вторият шок дойде с осъзнаването, че е тръгнал от Тибет цяла седмица преди вулканът да се събуди. Жреците, които го изпратиха, му казаха, че закрилят могъщ оракул, но Хан не можа да разбере как предсказанията за събитие на много левги от родината им може да бъде толкова точно. Очевидно след седем часа те очакваха много по-разрушително изригване.