«Здрач на разсъмване»

Дийн Кунц

Здрач на разсъмване

— Знаеш ли, че понякога си голямо магаре — каза жена ми вечерта, когато отнех Дядо Коледа от нашия син.

Бяхме в леглото, но тя не беше в настроение нито за сън, нито за любов.

Гласът й бе рязък и изпълнен с омраза:

— Как можеш да причиниш такова нещо на едно дете?

— Та той е на седем години…

— Малко дете е — сопна ми се Елън грубо, макар че рядко си говорехме по този начин. През повечето време нашето брачно съжителство бе тихо и спокойно.

Лежахме безмълвни. Завесите бяха дръпнати и разкриваха френските прозорци, водещи до красива тераса на втория етаж. Лунната светлина нахлуваше в спалнята ни, осветявайки я в бледо пепеляво. Дори на фона на това бледо сияние, въпреки че се бе завила с одеялото, гневът на Елън прозираше от нейната напрегната, скована поза, с която се преструваше, че се опитва да заспи.

Най-накрая жена ми проговори:

— Пит, ти току-що използва ковашки чук, за да разбиеш крехката фантазия на едно малко момче, една безобидна фантазия, само заради твоята фикс-идея, че…

— Не беше безобидна — казах търпеливо. — И освен това нямам никакви фикс-идеи.

— Напротив, имаш — настоя Елън.

— Просто вярвам в рационалното…

— О, я млъкни!

— Не искаш ли да поговориш с мен за това?

— Не. Безсмислено е.

Въздъхнах.

— Обичам те, Елън.

Тя остана безмълвна още доста дълго време. Вятърът виеше под стрехите.

Някъде сред клоните на черешовите дървета от задния на двор се обади бухал.

Най-накрая Елън ми каза:

— И аз те обичам, но понякога ми се иска да те сритам отзад.