«Следа»

Патриша Корнуел

Следа

На Рут и Били Греъм — не познавам други хора като вас, обичам ви!

Сърдечни благодарности на Джулия Камерън, която ме посвети в тайнството на творчеството.

На Чарли, Мери и Айрин. Тази книга стана факт благодарение на всички вас.

1.

Кей Скарпета намали скоростта на взетия под наем автомобил и втренчи поглед в жълтите булдозери, които разчистваха терена. Доскоро тук се издигаха няколко стари сгради, които бяха виждали повече смърт от всички съвременни войни, взети заедно. Сгради, в които беше прекарала една значителна част от живота си.

— Някой трябваше да ми каже — прошепна тя. Бе дошла тук в сивото декемврийско утро, за да види още веднъж мястото, където беше работила толкова години, без да има представа, че постройката вече е съборена. Все някой би могъл да я предупреди, дори да й подхвърли ей така, между другото: „Разрушиха сградата, в която работеше, когато беше млада и силна, изпълнена с надежди и мечти, когато вярваше в любовта… Сградата, която все още обичаш и която често ти липсва…“

Един булдозер се люшна напред, вдигнал масивното си гребло като някакво страшно оръжие. Грохотът на веригите му прозвуча като предупреждение. „Би трябвало да се вслушам в него“, рече си Кей, докато гледаше натрошените бетонни късове. Част от фасадата на някогашната й месторабота липсваше. Когато я помолиха да се върне в Ричмънд, може би трябваше да помисли и за чувствата си.

— Затруднява ме един случай, който се надявам да разреша с ваша помощ — поясни доктор Джоел Маркъс — човекът, който я беше наследил на поста главен съдебен лекар на щата Вирджиния. Беше й се обадил вчера следобед.

— Разбира се, доктор Маркъс — отвърна му тя от кухнята на дома си в Южна Флорида. — За какво става въпрос?

— За четиринадесетгодишно момиче, открито мъртво в леглото си. Преди две седмици, някъде около обед. Била е болна от грип…

Би трябвало да го попита защо се обажда именно на нея. Но в онзи момент просто не й хрумна.

— Престанала е да ходи на училище заради болестта, така ли? — зададе следващия си въпрос Скарпета.

— Да.

— Сама ли е била в къщата? — Притискаше телефона с брадичка към рамото си, тъй като ръцете й бяха заети да забъркват една странна комбинация от бърбън, мед и зехтин.

— Да.

— Кой е открил тялото, каква е причината за смъртта?

Ръцете й сръчно изляха маринатата в пластмасовата кутия за фризер, в която имаше хубава сочна пържола.

— Открита е от майка си — отвърна доктор Маркъс. — Няма причини за смъртта. Нищо подозрително, ако не броим факта, че момичето не би трябвало да е мъртво…

Скарпета отвори хладилника, за да остави пържолата. Издърпа чекмеджето, в което държеше картофите, после се отказа от картофена гарнитура и го затвори. По-добре да си замеси хляб от пълнозърнесто брашно. Не я свърташе на едно място, не можеше дори да си помисли, че ще седне на стол. В същото време отчаяно се опитваше да не издаде нервността си. Но защо този човек се обажда именно на нея? Би трябвало да го попита…

— Кой още живее в къщата?

— Предпочитам да обсъдим подробностите лично — каза доктор Маркъс. — Ситуацията е доста деликатна…

В първия момент Скарпета понечи да отговори, че възнамерява да изкара две седмици на почивка в Аспен. Но не го каза, пък и нямаше да бъде вярно. Беше планирала наистина такава почивка, още преди месеци. Но внезапно разбра, че не й е било писано да я осъществи. Не събра кураж да излъже чак толкова грубо, а прибягна до обичайното извинение: че не може да тръгне за Ричмънд заради един изключително труден случай — обесване, което семейството не приема за самоубийство.

— Какъв е проблемът с обесването? — попита доктор Маркъс, но тя почти не го слушаше. — Расов?

— Не знам дали е расов. Човекът се качил на едно дърво, надянал примката и си щракнал белезниците, за да не се откаже… — Скарпета вдигна ръка и отвори ярко боядисаната вратичка на един от кухненските шкафове. — Скочил от клона, шийните му прешлени се счупили и въжето дръпнало скалпа назад. В резултат чертите на лицето му се разкривили в гримаса, която би могла да се приеме за болезнена, но всъщност е следствие от механичното опъване. За съжаление, не виждам кой би могъл да обясни това, както и белезниците на близките му от Мисисипи, за които прикриването е нещо нормално, но не и мъжете с обратни наклонности…

— Никога не съм ходил в Мисисипи — равнодушно вметна доктор Маркъс. Вероятно искаше да й намекне, че няма отношение към това обесване, нито пък към нещата, които не го засягат пряко. Но Кей пропусна забележката му, просто защото не слушаше какво й се говори.

— Бих искала да ви помогна — промърмори тя, докато отваряше нова бутилка сурово пресован зехтин. В следващия момент си даде сметка, че това не беше необходимо. — Но може би не е разумно да се бъркам в работата ви…

Не искаше да признае, че е ядосана. Продължаваше да се движи из просторната кухня, обзаведена с уреди от неръждаема стомана и плотове от полиран гранит, а по стените висяха цветни пейзажи. Всъщност беше бясна заради Аспен, но избягваше да мисли за това. А и необходимо ли беше да напомня на доктор Маркъс, че е била уволнена от поста, който той заемаше в момента, и поради тази причина беше напуснала Вирджиния с твърдото намерение никога повече да не стъпва там? Продължителното му мълчание я принуди да продължи да говори. Каза, че е напуснала Ричмънд при доста особени обстоятелства, които положително са му известни.

— Това беше много отдавна, Кей — отвърна той.

Господи! Тя беше достатъчно възпитана да се обръща към него с „доктор Маркъс“, а той взе, че я нарече Кей!

Стресна се от начина, по който обидата я завладя. Човекът се държеше топло и приятелски, а тя му отвръщаше наежено и проявяваше прекалена чувствителност. Да не би да му завиждаше и да искаше да го види провален — едно гадно и безспорно дребнаво чувство, което не заслужава уважение. Каза си, че е напълно обяснимо да я нарича Кей, а не доктор Скарпета.

— Имаме нова губернаторка — продължи Маркъс. — По всичко личи, че изобщо не знае коя сте…

Сега пък намекваше, че Скарпета е съвършено неизвестна личност и никой от важните хора в щата не е и чувал за нея. Докторът май прекаляваше с обидите.

— Щабът на губернатора е зает изцяло с тежкия бюджетен дефицит и терористичните заплахи в щата Вирджиния…

Скарпета мислено се укори за неприязънта си към човека, който я бе наследил. Той просто се нуждаеше от помощ за разрешаването на труден случай и едва ли имаше причини да я обижда. В бизнеса често се търсеха и съветите на уволнени или принудително напуснали ръководители на компании. А на всичкото отгоре изобщо нямаше да ходи в Аспен, напомни си тя.

— … ядрени електроцентрали, многобройни военни бази, академията на ФБР, не толкова секретният тренировъчен лагер на ЦРУ, Федералният резерв… — продължаваше да изброява доктор Маркъс. — Гарантирам, че няма да имате никакви проблеми с губернатора, Кей. Честно казано, тя е прекалено амбициозна и изцяло отдадена на аспирациите си за кариера във Вашингтон, за да прояви интерес към моята служба… — Колегата й продължи да говори с мекия си южняшки акцент, опитвайки се да я убеди, че завръщането й в града след петгодишно изгнание няма да направи впечатление на никого, просто защото едва ли ще бъде забелязано. Кей не му повярва особено, но истината бе, че продължаваше да я гнети мисълта за Аспен. Всъщност, мислеше за Бентън и пребиваването му в Аспен без нея. Беше й оставил достатъчно време за размисъл. Изведнъж й хрумна, че спокойно може да поеме и един нов случай, без това да се отрази на свободното й време…

Караше бавно, автомобилът покорно реагираше на желанието й да обиколи квартала от младостта й, който в момента беше напълно мъртъв. Булдозерите бяха захапали черупката на някогашната сграда по съдебна медицина от всички страни и приличаха на огромни жълти насекоми, нахвърлили се върху трупа на убито животно. Стоманените кофи се блъскаха в бетона и издаваха силен звън, камиони и багери се редяха на опашка пред планините от пръст, примесена с отломки. Под огромните гуми на строителните машини скърцаха счупени стъкла.

— Е, хубаво — промърмори Скарпета. — Радвам се да видя как нещата се променят, но някой трябваше да ме предупреди…