«Ден след»

Каменистият път се проточваше далеч, далеч по посока на залязващото слънце. Пустотата му изглеждаше вечна като самия него. Единствени малките облачета прах, появяващи се тук и там, сякаш изпод копитата на невидими конници, разсейваха натежалата във въздуха самотност на пустошта наоколо. Но ето че една малка точка се превърна в човешка фигура, пристъпваща бавно напред по заоблените камъчета. Тя стигна до завоя и спря като закована. Едва сега човекът бе забелязал, че това, което преди малко бе взел за камък край пътя, всъщност бе приседнала жена. Той пристъпи и клекна пред нея. Празният й поглед продължаваше да бъде насочен право напред, но въпреки това, нещо подсказваше, че го е забелязала. Пътникът внезапно се сепна и почти извика:

— Ти ли си това…? Какво правиш тук?

Тя извърна очи към него и сякаш на себе си каза:

— Знаех, че ще те срещна тук.

— Как разбра?

— Той ми каза.

— Той… Жив?!

Очите на жената се насълзиха и тя каза, едва сдържайки плача си:

— Страх ме е, че ще го изгубим…

— Но как е той?

— Треската му се засилва… Няма да се пребори…

Мъжът прехапа устни и след кратко мълчание попита:

— Кога успя да го вземеш при себе си?

— Едва вчера.

— Кой ти помогна?

— Никой, сама го извлякох.

— Как така?… Освен това, гробът не се ли пазеше?

— Успях да ги подкупя.

— Но как е възможно?

— Знаеш как — безизразно отвърна тя. — Не ме гледай така.

— Къде е той сега? — смени темата мъжът.

— Скрих го.

— Наблизо ли е?

— Да, но трябва да побързаме.