«Ваялид»

ГЛАВА ПЪРВА

Денвър, 1880

— Въобще не ме е грижа какви ангажименти имаш или какво става на пазара за стоки — каза Фърн на Джеф. — Все пак някой трябва да отиде до това училище и да се погрижи за близначките, а аз не мога да го направя.

Фърн се облегна върху възглавниците. Джеф се държеше ужасно, но тя не би трябвало да очаква нещо друго. Беше омъжена за брат му вече от девет години и за това време Джеф нито веднъж не се беше опитал да влезе в положението на някого и да го разбере.

— Не разбирам нищо от училища или от малки момиченца — каза Джеф.

— Трябваше да си помислиш за това, преди да настояваш Медисън да отиде в Лидвил — каза тя. — Знаеш много добре, че не мога да изляза от леглото за повече от няколко минути.

— Роуз трябваше да задържи момичетата в Тексас — отвърна Джеф. — Те са страшно палави.

— Тя ги изпрати тук, защото се надяваше, че в училище „Улф“ ще успеят поне малко да ги превъзпитат. Джордж каза, че явно на външен вид ще приличат на майка ти, а ще се държат като баща ти.

— По дяволите! Ако е така, най-добре ще е още сега да ги застреляш и да спасиш всички от много тревоги.

— Джеф, те са просто едни малки момиченца.

— Точно затова. Никой не би повярвал, че могат да бъдат толкова злобни, колкото беше баща ми.

— Изминали са много години, откакто за последен път си бил с тях. Те не са лоши, а просто са буйни. Моля те, върви да се срещнеш с мис Гудуин.

— Сигурна ли си, че няма да можеш да се надигнеш и да отидеш до там?

— Имам ли вид на човек, на когото му е приятно да стои тук? — попита Фърн. Беше разтревожена от факта, че Джеф не направи ни най-малко усилие да скрие своя скептицизъм по отношение на болестта й. Той никога не се разболяваше и затова не можеше да изпита състрадание към някой, който беше болен.