«Ако утрото настъпи»

КНИГА ПЪРВА

ПЪРВА ГЛАВА

Ню Орлиънс

Четвъртък, 20 февруари — 11.00 часа вечерта

Разсъблече се бавно, замислено и останала гола, реши да си сложи яркочервен пеньоар, за да не личи толкова много кръвта. Дорис Уитни огледа спалнята за последен път, сякаш да се увери, че приятната стая, в която се беше чувствала толкова удобно през последните тридесет години, е все така чиста и спретната. Тя издърпа чекмеджето на нощната масичка и извади внимателно пистолета — черен, блестящ и ужасно студен. Постави го до телефонния апарат, после набра номера на дъщеря си във Филаделфия. Заслуша се в ехото на далечния звън. След малко чу меко „Ало?“.

— Трейси… толкова ми се искаше да чуя гласа ти, скъпа.

— Каква чудесна изненада, мамо!

— Надявам се, че не те събудих.

— Не, не. Четох и тъкмо се канех да си лягам. С Чарли щяхме да излизаме, но времето е отвратително. Вали силен сняг. А при вас как е?

Божичко, та ние разговаряме за времето, помисли си Дорис, когато имам толкова други неща да й казвам. А не съм в състояние.

— Мамо? Чуваш ли ме?

Дорис Уитни впери поглед през прозореца.

— Вали — отвърна и си помисли. Подходящо и мелодраматично. Също като в някой от филмите на Алфред Хичкок.

— Какъв е този шум? — запита Трейси.

Буря. Потънала в дълбоки мисли, Дорис я усещаше. В Ню Орлиънс бушуваше буря. Продължителен дъжд, предрече метеорологът. Температурата в Ню Орлиънс ще бъде шестдесет и шест градуса¹. Привечер дъждът ще прерасне в проливен и ще бъде придружен от гръмотевици. Не забравяйте чадърите си. Тя нямаше нужда от чадър.

— Гръмотевица, Трейси — с усилие придаде бодра нотка на гласа си. — Кажи, какво става във Филаделфия?

— Чувствам се като принцеса от вълшебна приказка, мамо — отвърна Трейси. — Не допусках, че човек може да бъде толкова щастлив. Утре вечер ще се запозная с родителите на Чарлс. — Гласът й стана по-плътен, сякаш произнасяше присъда. — Семейство Станхоуп от Честнът Хил — въздъхна тя. — Адски известно семейство. Умирам от вълнение.

— Не се вълнувай. Ще те обикнат, скъпа.

— Чарлс казва, че това нямало никакво значение. Той ме обича. А аз го обожавам. Изгарям от нетърпение да те запозная с него. Фантастичен е!

— Сигурна съм, че е такъв. — Никога нямаше да се запознае с Чарлс. Никога нямаше да подрусва внуче в скута си. Не. Не бива да мисля за това. — А той знае ли, че е истинско щастие да те притежава, рожбо?

— Непрекъснато му го втълпявам — засмя се Трейси. — Стига вече за мен. Кажи ме какво става там? Ти как се чувстваш?

Здравословното ти състояние е прекрасно, Дорис, бяха думите на доктор Ръш. Ще доживееш стоте.

— Прекрасно.

— Още ли си нямаш приятел? — подкачи я Трейси. Откакто бащата на Трейси умря преди пет години, Дорис Уитни не беше и помисляла дори да излиза с друг мъж въпреки насърченията на дъщеря си.

— Нямам никакви приятели. — Тя промени темата на разговора. — Как е твоята работа? Все още ли ти доставя удоволствие?

— Обожавам я. Чарлс няма нищо против да продължа да работя и след нашата сватба.

— Чудесно, рожбо. Изглежда, че е много разбран човек.

— Такъв е. Сама ще се убедиш.

Изтрещя гръмотевица. Време беше. Нямаше какво повече да каже, освен да се сбогува.

— Довиждане, скъпа. — Внимаваше да не се развълнува гласът й.

— Ще се видим на сватбата, мамо. Ще ти се обадя по телефона веднага след като уточним датата с Чарлс.

— Добре. — В края на краищата трябва все пак да й кажа нещо. — Обичам те, много те обичам, Трейси. — Дорис Уитни затвори внимателно телефона.

После взе пистолета. Имаше само един начин да го направи. Без никакво бавене. Тя опря дулото до слепоочието си и натисна спусъка.

(обратно)

ВТОРА ГЛАВА

Филаделфия

Петък, 21 февруари 8 часа сутринта

Трейси прекрачи входа на жилищния си блок в сивата лапавица отвън, където върху лъскавите лимузини, карани надолу по Маркет Стрийт от униформени шофьори, както и върху многобройните, оградени с дървени огради къщи, сгушени една до друга в бедните квартали на Северна Филаделфия, падаше суграшица, примесена с дъжда.

Дъждът беше измил лимузините и наквасил отпадъците, струпани на високи камари пред занемарената редица от къщи. Трейси отиваше на работа. Крачеше енергично на изток по Честнът Стрийт към банката и едва се въздържаше да не запее силно. Носеше яркожълт дъждобран, ботуши и жълта шапка, която едва-едва скриваше буйната й бляскава коса. Беше около двадесет и пет годишна, с прекрасно и интелигентно лице, сочни чувствени устни, святкащи очи, които в отделни моменти променяха цвета си от мекия зелен нюанс на мъха до тъмната окраска на нефрита, и със стегната фигура. Цветът на кожата й преливаше в гама от прозрачно бяло до плътнорозово в зависимост от това дали беше ядосана, уморена или възбудена. Майка й веднъж й бе казала: „Честна дума, дете мое, понякога не мога да те позная. По теб избиват всички цветове на дъгата.“

Докато Трейси крачеше сега надолу по улицата, хората се извръщаха, усмихнати, изпълнени с благонамерена завист от щастието, което бликаше от нея. И тя на свой ред им се усмихваше.

Не е прилично човек да е толкова щастлив, мислеше си Трейси. Омъжвам се за човека, когото обичам, и ще родя детето му. Какво повече от това мога да желая?

Трейси наближи банката и погледна часовника си. Осем и двадесет. Вратите на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ щяха да се разтворят за служителите след десет минути, но Кларънс Дезмънд, първият вицепрезидент на банката, ръководител на отдела за международни връзки, вече изключваше външната алармена инсталация и отваряше вратата. Трейси винаги наблюдаваше с удоволствие този сутрешен ритуал. Тя стоеше сега под дъжда и чакаше, докато Дезмънд влезе в банката и заключи вратата след себе си.

Всички банки по света имат някакви свои си тайнствени процедури и в това отношение „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“ не представляваше изключение. Обичайните процедури никога не се променяха с изключение на сигнала за безопасност, който се променяше всяка седмица. За тази седмица той представляваше спусната наполовина щора, която сочеше на чакащите отвън служители, че в момента се прави проверка, за да се установи със сигурност, че в помещенията няма укриващи се неканени гости, възнамеряващи да вземат служителите за заложници. Кларънс Дезмънд проверяваше тоалетните, килерите, избените помещения и тези около сейфовете на банката. Убедеше ли се напълно, че е сам в банката, едва тогава щората се вдигаше в знак, че всичко е наред.

Пръв в банката пускаха винаги главния счетоводител. Той заставаше до алармената инсталация, докато влязат останалите служители, след което заключваше вратата след тях.

Точно в 8.30 Трейси Уитни влезе в богато украсения хол със своите колеги, свали шапката и ботушите и се заслуша със скрито любопитство в думите на останалите, които сипеха оплаквания от дъждовното време.

— Проклетият вятър отнесе чадъра ми — недоволстваше някой. — Сега съм вир-вода.

— Надолу по Маркет Стрийт срещнах две плаващи гъски — шегуваше се главният касиер.

— Метеоролозите предсказват, че цялата седмица ще е такава. Ех, да бях сега във Флорида! — подхвърли друг.