«Пиано»

Соня Мартъл се бе надвесила страховито над 12-годишния си син. Каза:

— Джими, този човек ще бъде твой учител по пиано.

Мъжът се представи:

— Здравей, Джими, аз се казвам Самюъл Харт.

— Здравейте, господин Харт.

— Какво трябва да кажеш, Джими. — ледено попита Соня Мартъл.

— Приятно ми е да се запознаем, г-н Харт. — Джими се обърна към майка си. — А сега може ли да си поиграя на компютъра?

— Не. Сега г-н Харт ще те учи да свириш на пиано.

Самюъл Харт запретна ръкави и изгледа хлапето, което стоеше право вдясно от него. Момчето беше с топчеста глава и русолява коса, която вляво на перчема сякаш бе близната от крава. Детето като цяло бе слабичко, с малка уста и някак си нацупено личице. Имаше обло изпъкнало коремче, но иначе телцето му бе слабо.

Учителят по пиано нареди:

— Сега, Джими, аз ще свиря, а ти ще пееш след мен „ла-ла-ла-ла“.

Стаята бе огромна и слънчева. Скъпото пиано, марка „Стенуей“ се намираше в центъра и. По стените висяха картини, а до прозорците бяха подредени умело аранжирани цветя.

Самюъл Харт бе облечен в в евтин строг костюм със сив цвят, който му стоеше като униформа. Беше кльощав и дребен човечец със сбръчкано лице и дълбоки умни очи. Учителят обяви:

— Добре. Започваме.

Харт изсвири до.

Джими изпя:

— Ла-ла-ла-ла…

Последва ре.

Джими пя правилно до нотата си, където сбърка.

Изпя я като сол.

Учителят го предупреди:

— Трябва да пееш малко по-високо.

Джими сбърка отново. Този път я изпя малко по-дебело и от ми. Харт не знаеше дали го прави нарочно, или бърка без да иска.