I
В кръвта затихват страст и ропот
и вече търсиш топъл кът,
цениш ти трезвия си опит
на зрелия житейски път.
Оплакал младост и надежда,
брат млечен на бреза и клен,
в природата ти се оглеждаш
и в нея цял си отразен.
Ти на дървета застарели
и събеседник, и връстник,
в упорството на песни смели
търси най-верния си лик.
Те носят тежкото си бреме,
но нижат се лета безброй —
отлага бързащото време
в сърцевината слой след слой.
И крепне живата им сила,
и клоните им се множат,
товара, с който е дарила
земята хората, делят.
Защо към цъфналите вишни
се взираш натъжен, разбрал,
че вместо чувствата предишни
дошли са мисъл и печал?
Дали защото в твоите химни
кръвта ти се втвърдява пак,
тъй както в клончетата зимни
вода и светлина, и мрак?
II
Страна на птича нищета,
зелен бивак на ветровете,
със клони търсят висота
сляпородените дървета.
Войници стройни, те стоят,
Комментарии к книге «Дървета», Арсений Тарковски
Всего 0 комментариев