«Реквием»

„Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“

(I Кор. 13:4-7)

Мирис на гнила шума ме накара да се обърна към старото орехово дърво, преди да огледам пътечката и да тръгна по нея. „Тук съм.“ — чух гласа на мама.

„Защо си тук?“ — изненадах се.

„Защото те чакам.“ — тя вдигна ръце да ме посрещне, но се олюля.

Беше краят на ноември, студът дойде изведнъж. Оставих чантата и тръгнах към нея. Беше станала мъничка като дете. Краката вече не я държаха, тояжката й се скъсяваше, гласът й се олюляваше с тялото… Преди три години навърши 80 и от тогава при завръщането ми на село винаги я намирах на автобусната спирка или тук, седнала в градината на двора, за да ме чака. Прегърнах я и я притиснах към себе си: „Няма ли някой при теб от братята и сестрите?“

„Няма, заети са. И те нямат време, но знаеш, че най-много от всички обичам теб.“ — казваше винаги след този въпрос.

Щом се отдалечи от прегръдката, мама ме погледна изпитателно: „Ти не си ли виждала онази жена? Мисля, че преди две седмици те търсеше по телефона удома“

„Не съм.“ — отвърнах спокойно и най-сетне тръгнахме към къщата, в която мама от години живее, без да заключва четирите стаи, защото децата й може да дойдат всеки момент… Отворих вратата на нейната стаичка и видях леглото й, покрито с вълнена черга; старият скрин, украсен с милиьо, плетено на една кука. На стената избеляваха старовременните семейни снимки в тънки тъмни рамки. Тук бяха и снимките на децата й…