«Пренасяне на мощите»

Рей Бредбъри

Пренасяне на мощите

Този ден щяха да пренасят мощите и всички, включително и баба Лоблили бяха наизлезли по летния път. Вървяха в зеления ден под високото небе на Мисури. Долавяше се дъхът на сменящи се сезони и на трева, изпълваща се е малките експлозии на цветята.

— Ето че стигнахме — каза баба Лоблили над бастуна си, хвърли им един бърз поглед с кафявите си очи и плю в прахта. Гробището се намираше от едната страна на спокоен хълм. По отдавна слегналата се пръст имаше дървени кръстове; бръмбари жужеха наоколо в многообразието ма звуците и пеперуди разцъфваха и увяхваха в чистия син въздух. Високите загорели мъже и жените в памучни рокли стояха в дългото безмълвно време, свели поглед към дълбоко заровените си роднини.

— Е, да се залавяме за работа — каза старицата и закуцука по влажната трева, почуквайки ситно с бастуна си.

Останалите извадиха лопати и кошници с маргаритки и люляци, здраво свързани на букети. През август оттук държавата щеше да прокарва път и понеже гробището не се използваше вече петдесет години, роднините се бяха съгласили да изровят тленните останки и да ги положат на друго място.

Баба Лоблили коленичи и лопатата затрепера в ръцете й. Останалите се заеха с местата на своите близки.

— Бабо — обади се Джоузеф Пайкс, хвърляйки сянка в изкопаното пред нея. — Недей тук да копаеш, бабо. Това е гробът на Уилям Симънз.

При звука на гласа му всички прекъснаха работата си и го погледнаха, но в студения следобеден въздух се чуваше само шушненето на пеперудите.

Старата жена се обърна към Пайкс: