«Червен вятър»

Реймънд Чандлър

Червен вятър

1

Тази вечер духаше откъм пустинята. Един от онези горещи, сухи ветрове от Санта Ана, които се спускат през планинските проходи, къдрят косите, карат нервите да подскачат и предизвикват сърбеж по кожата. В такива вечери запиванията завършват с бой. Хрисими женици опитват с пръст острието на кухненските ножове и не откъсват поглед от вратовете на съпрузите си. Всичко може да се случи. В някой бар могат дори да ти сервират пълна халба бира.

Точно такава халба ми поднесоха в новото напудрено заведение срещу сградата, в която живеех. Отвориха го преди около седмица и още не беше разработено. Момчето зад бара беше на двайсетина години и като го гледах, май през живота си не беше близвало алкохол.

Имаше само един клиент — пияница, кацнал на високо столче пред бара, с гръб към вратата. Пред себе си беше подредил педантично една върху друга десетцентови монети, някъде към два долара. Пиеше неразредено ръжено уиски в малки чаши, кротуваше и беше сам-самичък в свой собствен свят.

Седнах недалеч от него, получих халбата бира и рекох:

— Добре я точиш, приятел, без пяна. Не може да ти се отрече.

— Едва започваме — рече момчето. — Трябва да си създадем клиентела. Май сте идвал вече тук?

— Не.

— Наблизо ли живеете?

— Отсреща, в „Бърглънд“. Казвам се Филип Марлоу.

— Благодаря, господине. Аз съм Лу Петроле. — Наведе се към мен над излъскания бар. — Познавате ли онзи там?

— Не.

— Време му е да се прибира вече. Редно е да викна такси и да го отпратя. Много подрани с дажбата си за другата седмица.

— Не виждаш ли каква вечер е? — рекох. — Не го закачай.

— Вредно е да се налива — настоя момчето и ме изгледа навъсено.