«Преждата на покварата»

Крис Удинг

Преждата на покварата

Първа глава

Въздухът, лепнещ и тежък от зноя на джунглата, гъмжеше от насекоми.

Саран Иктис Марул лежеше неподвижно върху плоската, покрита с прах скала, под сянката на надвисналото чапапово дърво, което го закриляше от безмилостните слънчеви лъчи. В ръцете си държеше дълга, тънка пушка, а немигащият му взор беше вперен в тясната клисура, която сякаш бе прорязана с гигантски нож в плътта на земята. Белите скали, осеяли дъното й, бяха останали от реката, която отдавна вече не течеше тук — течението й беше отклонено от чудовищните земетресения, разтърсващи необятната пустош на континента Окхамба от време на време. От двете страни на клисурата земята се издигаше вертикално като стена — масивна праисторическа скала, чийто горен край бе гъсто обрасъл с пълзящи растения, храсти и дървета, здраво вкопчили корените си във всяка цепнатина и ръб.

Мъжът лежеше на най-високата точка от скалата — там, където едно време реката се устремяваше надолу като буен водопад. Чудовищното създание, което ги преследваше от седмици, имаше само един път, ако искаше да продължи по дирите им. Пейзажът просто беше прекалено враждебен, за да му предостави някаква алтернатива. Рано или късно то щеше да мине оттук и когато се появеше — независимо дали това щеше да стане след час или след цяла седмица — Саран щеше да го очаква.

Съществото бе убило първия от изследователите преди около половин месец — сарамирски следотърсач, когото бяха наели в един от колониалните градове на Куараал. Е, предположиха, че е бил убит, тъй като не успяха да открият нито труп, нито каквито и да е следи от насилие. Следотърсачът беше прекарал в джунглата целия си живот — или поне твърдеше, че е така. Но дори той не се бе оказал подготвен за онова, на което се натъкнаха в мрачното сърце на Окхамба.

В търсене на изчезналия мъж се отправиха двамина от местните туземци, принадлежащи на племето Кпетх — надеждни водачи, които изпълняваха и функциите на товарни мулета. Те бяха албиноси, в продължение на хиляди години обитавали непроходимите централни райони, където слънчевите лъчи не успяваха да проникнат през гъсто преплетените корони на дърветата. По някое време в миналото били прокудени от територията си и мигрирали към брега, където били принудени да водят нощен начин на живот заради адските горещини. Въпреки това кпетханците не бяха забравили миналото си и бяха незаменими в полумрака на джунглата. Те нямаха нищо против да продават услугите си срещу куараалски пари, които им осигуряваха относително спокойствие и удобство в тази тясна ивичка земя, управлявана от теократите и разположена в северозападния край на континента.

Саран не съжаляваше за загубата им. И без това не ги харесваше. Те омърсяваха идеалите на своя народ, като взимаха пари за службата си, плюейки по този начин върху хилядолетните окхамбски традиции. Той бе открил изкормените им трупове — те лежаха проснати един връз друг, докато кръвта им бавно се просмукваше в тъмната почва на родната им земя.

Другите двама кпетханци избягаха от страх за живота си. Впоследствие създанието ги използва като стръв. Изтерзаните нещастници бяха оставени на пътя на изследователите със строшени крака, захвърлени да се пържат в жегата, докато крещяха за помощ. Навярно писъците им трябваше да привлекат останалите, ала Саран не се подлъга. Той заобиколи отдалеч двамата кпетханци и никой от спътниците му не се възпротиви.

Загубиха още четирима души — все мъже от Куараал, безпомощни пред лицето на чудовищната жестокост на прочутия с джунглите си континент. Двама бяха убити от съществото, което ги преследваше, един падна, докато пресичаха дълбока клисура, а последният се удави, когато неговата ктаптха се преобърна. Изглежда, управлението на плоскодънната тръстикова лодка се беше оказало твърде трудно за сегашното му състояние — треската се бе вкопчила в тялото му, — защото, когато плавателният съд отново възвърна нормалното си положение, той вече не беше на борда му.

Девет мъртъвци за две седмици. Бяха останали само трима — и то заедно с него. Всичко трябваше да приключи сега. Въпреки че се бяха измъкнали от ужасните дебри на централна Окхамба, се намираха на дни път от срещата си — ако изобщо щеше да има среща при тези обстоятелства — и бяха в отвратителна форма. Уейта, последният сарамирец сред тях, продължаваше да се гърчи от същата треска, която бе повалила куараалеца — чувстваше се изтощен и на ръба на лудостта. Тсата се беше сдобил с рана в рамото си, която най-вероятно щеше да загнои, ако не намереха подходящите билки, с които да го излекуват. Единствено Саран бе здрав. Болестите сякаш отбягваха тялото му, а силите му бяха неизтощими. Дори той обаче бе започнал да се съмнява в шансовете им да стигнат живи до целта си, а последствията от това щяха да бъдат много по-страшни от евентуалната им смърт.

Тсата и Уейта се намираха нейде из пролома, останал от пресъхналото речно корито, притаени в лабиринта от обрасли с мъх солнокаменни скали. Дебнеха, както и той. А нейде зад тях, почти незабележими, се намираха капаните на Тсата.

Той беше роден в Окхамба, ала произхождаше от източната част на континента, където акостираха корабите на сарамирските търговци; принадлежеше към племето ткиурати и нямаше нищо общо с водещите нощен начин на живот кпетхански албиноси. Освен това Тсата бе и единственият оцелял член на експедицията, способен да ги изведе от джунглата. През последните три часа под вещото му ръководство бяха разположили всевъзможни капани — примки, клупове, замаскирани ями, намазани с отрова колове… Дори бяха заложили и последния си експлозив. Беше напълно невъзможно нещо да изпълзи от клисурата, без да задейства някой механизъм.

Ала Саран не се чувстваше спокоен. Водачът на експедицията продължаваше да бъде нащрек, макар че лежеше неподвижно като мъртвец, а търпението му изглеждаше безкрайно.

Той бе изключително красив мъж — дори и сега, когато кожата му бе изцапана с мръсотия и по нея се стичаха струйки пот, а дългата му до брадичката черна коса се беше превърнала в плетеница от мокри, сплъстени кичури, залепнали за врата и скулите му. Чертите на куараалската аристокрация проличаваха в надменната извивка на устните му, в тъмнокафявите му очи и агресивния профил на носа му. Обичайната му бледност бе заличена от дългите месеци на свирепа жега в джунглата, ала лицето му бе останало незасегнато от многобройните изпитания, през които беше преминал. Въпреки неудобството, традицията и суетата му забраняваха да замени тесните, строги дрехи на отечеството си с по-подходящо за дивата среда облекло. Саран носеше официален черен жакет, който в момента бе невъобразимо намачкан, украсен от двете страни на гърдите му с филигранна сребърна бродерия, която започваше от врата и стигаше до бедрата му. Панталоните му допълваха идеално жакета с черния си цвят и сребърната бродерия, която ги украсяваше до коленете, а краищата им бяха затъкнати в промазани кожени ботуши, пристегнати на прасците, чиято повърхност се бе протрила и ожулила от дългите преходи. От лявата му китка — тази, с която сега придържаше цевта на пушката си — висеше малка иконка, изработена от платина, представляваща спирала с триъгълен щит. Това беше символът на куараалския бог Иктис, от когото Саран бе взел средното си име.

Той отново огледа околността, без да изпуска от очи клисурата. Най-тясната част на пролома изобилстваше от капани, а стените от двете страни бяха почти отвесни. Освен това дъното му бе осеяно с големи скални късове с близо триметрова височина, останали от древните каменни свлачища. Те се издигаха безразборно из пресъхналото речно корито, оформяйки заплетен тесен лабиринт, през който съществото трябваше да си пробива път. Освен ако не избереше да се изкачи върху канарите, ала в такъв случай Саран щеше да го застреля на секундата.

По-нататък по издигащия се склон, откъм неговата страна, старото речно корито се разширяваше и обрастваше с дървета от най-различен вид, които се бореха за светлина и пространство сред тъмносивите каменни стени. Саран знаеше, че трябваше на всяка цена да задържи плячката си в границите на речното корито. Изтървеше ли я веднъж сред дърветата…

Изведнъж нещо едва забележимо помръдна в далечината, на самия ръб на зрителните му възможности. Въпреки множеството часове, прекарани в бездействие, реакцията на Саран беше светкавична. Той се прицели и стреля.

Разнесе се чудовищен вой — нещо средно между писък и рев — който отекна сред стените на клисурата.

Мъжът презареди оръжието си с мълниеносно движение, издърпвайки затвора назад. Барутът в патронника щеше да му стигне за седем изстрела при нормални условия — и навярно пет при този влажен въздух. Саран въздъхна — барутът беше толкова капризно вещество.