«„Златната подкова“»

Дашиъл Хамет

„Златната подкова“

— Този път нямам нищо особено вълнуващо за теб — рече ми Ванс Ричмънд, докато се здрависвахме. — Искам да откриеш един човек, който не е престъпник.

Сякаш искаше да ми се извини. Последните два пъти, когато работихме заедно с този мършав адвокат с посивяло лице, нещата доста загрубяха, стигна се и до стрелба, та затуй сега май си мислеше, че всяка по-незначителна поръчка може да ме приспи. Щеше да се окаже прав, но преди доста време — когато бях двайсетгодишно момче, току-що постъпило в детективската агенция „Континентъл“. Само че оттогава бяха минали петнайсет години й стръвта ми за перчене съвсем се бе изпарила.

— Човекът, който ми трябва — продължи адвокатът, щом седнахме, — е английски архитект на име Норман Ашкрафт. Трябва да е към трийсет и седем годишен, висок е над метър и осемдесет и пет, добре сложен, с нежна кожа, светла коса и сини очи. Преди четири години беше образец на добре поддържан рус британец. Сега може би не е, защото предполагам, че тези четири години са били доста тежки за него.

Та да ти кажа за какво става дума. Преди четири години семейство Ашкрафт живеели в Англия, по-точно в Бристол. По всичко личи, че госпожа Ашкрафт е била доста ревнива, а пък той — много чувствителен. Освен това имал доходи само от професията си, докато тя била наследила добро състояние от своите родители. Болното честолюбие на Ашкрафт било накърнено от това, че е съпруг на богата жена, и само гледал как да докаже, че не е зависим от парите й. Глупаво поведение, разбира се, ала съвсем разбираемо за мъж с такъв темперамент. Една вечер тя му направила забележка, че проявява прекалено внимание към друга жена. Скарали се, той си събрал багажа и — чупката.

След една седмица тя започнала да съжалява за станалото, особено като разбрала, че подозренията й към него са били съвсем неоснователни, и започнала да го търси. Но без особен успех. Все пак успяла да му хване дирите от Бристол чак до Ню Йорк и после до Детройт, където бил арестуван и глобен за нарушаване на нощната тишина по време на пиянска свада. След това потънал в пълна неизвестност за цели десет месеца, но името му пак изплувало — този път в Сиатъл.

Адвокатът започна да рови из хартиите, разхвърляни по бюрото, и измъкна някаква бележка.

— На двайсет и трети май хиляда деветстотин двайсет и трета застрелял крадец в хотелската си стая в града. Тамошните полицаи надушили нещо гнило в цялата работа, ала не могли да уличат Ашкрафт. Убитият без съмнение бил крадец. Ашкрафт отново изчезнал безследно и нищо не се чуло за него допреди близо година. Госпожа Ашкрафт непрекъснато давала обяви за издирването му в най-големите американски вестници.

Един-ден той й писал от Сан Франциско. Писмото било съвсем формално, искал от нея да престане да дава обяви. Отдавна бил скъсал с името Норман Ашкрафт, но му било неприятно да го вижда във всички вестници.

Тя му отговорила с писмо до поискване в Централната поща тук и му съобщила за него чрез обява във вестниците. Той й отвърнал доста саркастично. Писала му отново, помолила го да се прибере у дома. Той пак отказал, но вече с не толкова заядлив тон. Така си разменили няколко писма и тя научила, че е станал наркоман и малкото останала му гордост не позволявала да се върне, докато не заприлича поне малко на онова, което е бил преди. Убедила го да приеме достатъчно пари, за да се поправи. Изпращала му сумите всеки месец до поискване в Централната поща.

Междувременно тя уредила всичките си ангажименти в Англия — нямала близки роднини, които да я задържат там — и дошла в Сан Франциско, за да е по-близо до мъжа си, когато той реши да се съберат. Така минала цяла година. Тя продължава всеки месец да му праща пари. Все още чака завръщането му. А той упорито отказва да се виждат, писмата му са уклончиви, пълни най-вече с подробности за борбата му с опиатите, която водел с променлив успех — ту взимал надмощие, ту попадал пак под властта им.

Тя, естествено, вече се съмнява, че той изобщо има намерение да се върне при нея. Подозира, че няма никакво желание да се откаже от наркотиците и просто я използва да си докарва пари отнякъде. Аз я посъветвах да спре за известно време да праща месечната издръжка. Но тя не иска и да чуе за това. Нали разбираш, обвинява себе си за сегашното му състояние. Убедена е, че нейният глупав изблик на ревност е причина за нещастието му, и се бои да не направи нещо, което може пак да го обиди. По този въпрос не желае да слуша ничии съвети. Иска си мъжа обратно, същия като преди. И ако той не се върне, готова е да му плаща издръжка, докато е жив. Но й се ще да знае какво може да очаква. Не издържа повече да живее в тази ужасна неизвестност.

Така че от теб искаме да откриеш Ашкрафт и да ни кажеш има ли някаква вероятност отново да стане свестен човек, или е безнадежден случай. Значи така — намираш го, научаваш каквото можеш за него, пък ние ще решаваме тогава струва ли си да го принудим да се срещне с нея, или не.

— Ще опитам — съгласих се. — Госпожа Ашкрафт кога му превежда издръжката?

— На първо число от месеца.

— Днес сме двайсет и осми. Значи имам три дни да довърша една друга работа, дето съм захванал. Имаш ли негова снимка?

— За съжаление не. Веднага след семейния скандал госпожа Ашкрафт унищожила всичко, което можело да й напомни за него.

Станах и си взех шапката.

— На втори ще мина да се видим — рекох му и си тръгнах.

На първи следобед отидох в пощата и намерих Лъск — инспектора, който отговаряше тогава за отдела.

— Следя един мошеник от Севера — обясних му, — който трябва да си вземе пощата от гишето. Ще ми помогнеш ли да го видя кой е?

Пощенските инспектори могат да ти цитират сто разпоредби, които им забраняват да оказват съдействие на частни детективи, освен когато става въпрос за криминално престъпление. Но когато инспекторът ти е приятел, всичко се урежда по втория начин. Пробутваш му някаква щуротия, колкото да има с какво да се оправдае, ако стане нещо, а дали той знае, че го лъжеш, е без значение.

Слязох в залата и се навъртах край гишето от А до Д. Служителят зад стъклото бе инструктиран да ми направи знак, когато някой потърси пратка на името на Ашкрафт. Такава все още не беше постъпила. Писмото от госпожа Ашкрафт сигурно щеше да пристигне чак следобед, но не исках да рискувам. Затова останах да чакам до края на работния ден.

На следващата сутрин, малко след десет, нещата потръгнаха. Един от служителите ми даде знак. В този момент от гишето му си тръгваше дребничък мъж със син костюм и мека сива шапка. В ръката си носеше плик. Беше към четирийсетте, макар да изглеждаше по-възрастен. Лицето му бе пепеляво, краката му едва се влачеха, а дрехите му не бяха виждали четка и ютия от доста време.

Дойде точно до масата, където аз уж преглеждах някакви документи. Извади от джоба си голям плик. Успях да видя, че беше вече адресиран и имаше залепена марка. Онзи държеше плика с адреса към тялото си, пъхна в него писмото, което беше взел от гишето, и обърна капака с лепилото към себе, за да го наплюнчи — така, че никой да не види предната страна с адреса. После разтърка внимателно навлажнения ръб и се отправи към пощенските кутии. Тръгнах след него. Нямаше как — трябваше да приложа стария трик с препъването.

Настигнах го, изиграх, че залитам към мраморния под, бутнах го и го сграбчих с една ръка, уж да се задържа. Но работата се обърка. Насред номера кракът ми наистина поднесе и двамата паднахме на земята като борци в схватка.

Надигнах се и му помогнах да стане. Измънках някакво извинение и почти се сблъскахме кой пръв да вдигне плика, който остана да лежи на пода с лице надолу. Трябваше да го обърна, докато му го подавах, за да видя адреса:

Г-н Едуард Боуханън Кафене Златната подкова Тихуана, Баха Калифорния Мексико

Научих за кого е писмото, но се издадох. Нямаше начин дребосъкът със синия костюм да не е разбрал защо разиграх сценката.

Поизтупах си дрехите, а през това време той отиде да пусне плика в една от пощенските кутии. На връщане не мина край мен, а продължи надолу към изхода за Мишън Стрийт. Не можех да го оставя да си тръгне с това, което знаеше. Не исках Ашкрафт да изчезне, преди да съм се добрал до него. Трябваше да пробутам друг номер, стар и изтъркан като първия, който се провали заради хлъзгавия под. Пак се завтекох след дребосъка.

Точно когато се изравнихме, той обърна глава, за да види дали някой го следи.

— Здрасти, Мики! — изревах право в лицето му. — Как е хавата в Чикаго?

— Нещо бъркате — отвърна той с половин уста, без да спира. — Нямам представа от Чикаго.