«Кой е по-способният»

О. Хенри

Кой е по-способният

Седяхме с Джеф Питърс пред две чинии спагети в ъгъла на ресторантчето „Провенцано“ и той ми обясняваше, че има три вида мошеничество.

Джеф идва всяка зима в Ню Йорк да хапне спагети, да погледа параходите по Ист Ривър от дълбините на разкошното си палто от чинчила и да се запаси с чикагска конфекция в един от магазините на Фултън Стрийт. През останалите три сезона можете да го намерите по на запад — обсегът му на дейност се простира от Споукан до Тампа. Той се гордее с професията и защитава достойнствата й чрез уникална етична философия. Професията му не е нова. Тя дава надежден, радушен и неограничен приют на неспокойните и неразумни долари на неговите ближни.

В каменната джунгла, където Джеф прекарва самотната си годишна ваканция, той с удоволствие глаголства за многочислените си приключения — както привечер хлапакът обича да си свирка в гората. Ето защо аз отбелязвам в календарчето си времето, когато Джеф ще пристигне в Ню Йорк, за да открие в „Провенцано“ разговори за залятата с вино маса в ъгъла между буйния фикус и палацо де ла н’ам кво си в рамка на стената.

— Има два вида мошеничество — казва Джеф, — които трябва да бъдат премахнати със закон. Имам предвид спекулациите на Уолстрийт и кражбата с взлом.

— Почти всеки ще се съгласи с първото — смея се аз.

— Не, кражбата с взлом също трябва да бъде премахната — казва Джеф и аз започвам да си мисля дали моят смях не е бил неуместен. — Преди три месеца — продължава Джеф — имах щастието да опозная екземпляри от двете гореказани разновидности на нелегалното изкуство. Съдбата ме срещна едновременно с член на съюза на взломаджиите и с един от нашенските финансови Наполеони.

— Интересно съчетание — казах с прозявка. — Аз разправях ли ти как миналата седмица ударих с един изстрел патица и катеричка?

Знаех как да измъквам от Джеф неговите истории.

— Чакай първо да ти кажа за тези пиявици, които запречват колелото на обществения живот, и с убийственоалчните си погледи тровят изворите на всяка почтеност — каза Джеф и в очите му заблестя чистия пламък на невинната добродетел. — Както ти обясних, преди три месеца попаднах в лоша компания. Това се случва два пъти в живота на човека — когато е останал без грош и когато е много богат. Понякога и в най-законната работа късметът може да ти изневери. Бях в Арканзас и на един кръстопът свърнах в погрешна посока, която ме отведе в градче на име Пийвайн. Не трябваше да отивам там, понеже миналата пролет вече бях атакувал това градче и му бях нанесъл големи щети. Бях продал фиданки за шестстотин долара — сливи, череши, праскови и круши. Тамошните жители не преставаха да наблюдават пътя, очаквайки, че може пак да мина оттам. Вървя си аз по главната улица, стигам чак до дрогерията „Кристален палат“ и едва тогава си давам сметка, че сме попаднали в засада — аз и моя бял кон.

Жителите на Пийвайн хванаха Бил за юздата, а с мен подхванаха разговор, който едва ли Може да се каже, че нямаше връзка с фиданките. Съставиха комитет, който прокара поводи през отворите на жилетката ми, и ме поведоха към овощните градини. Работата беше там, че плодните им дръвчета не отговаряха на табелките си. Повечето се бяха оказали диви джанки и кучи дрян, но тук-таме имаше тополки и дъбчета. Единственото дърво, което можеше все пак да даде нещо, беше една вирджинска топола, пуснала вече хубаво осинно гнездо.

Местните жители продължиха безсмислената програма до самия край на градчето. Там ми конфискуваха часовника и парите, а Бил и каручката оставиха като заложници. Казаха, че когато кучият дрян роди праскови, може да се върна и да си получа нещата. После ми свалиха поводите и ми посочиха пътя към Скалистите планини; и аз закрачих безметежно към непроходимите гори и пълноводните реки.

Когато си възвърнах мислителните способности, установих, че се движа по железопътната линия Арканзас-Тексас към някакъв неизвестен град. Жителите на Пийвайн бяха опразнили джобовете ми, ако не смятаме пакетче дъвка и точно тя ми спаси живота. Седнах аз на купчина траверси край линията, отхапах парченце дъвка и взех да си събирам мислите и осезанията.

Изведнъж профучава товарният влак, но след малко забавя ход, защото наближава града. От него изпада някакъв черен вързоп, който се търкаля двайсетина крачки в облак прах, после става на крака и започва да бълва ситни въглища и междуметия. Гледам — млад кръглолик човек, облечен за пътуване в спален вагон, а не в товарен, и с най-веселата усмивка, която можеш да си представиш на толкова грозно лице.

— Падна ли? — питам го аз.

— Тц. Скочих — казва той. — Пристигнах на местоназначението си. Кой е този град?

— Още не съм проверил в картата — казвам му. — И аз пристигнах преди малко. Как ти харесва?

— Не ми харесва — казва той и върти ръката си насам-натам. — Това рамо, струва ми се… Не, нищо му няма.

Той се навежда да отупа праха от дрехите си и от джоба му изпада великолепна малка щангичка. Той я вдигна, изгледа ме мнително, после се усмихна и подаде ръка.

— Най-сърдечни поздрави, братко — казва. — Не съм ли те виждал миналото лято в южната част на Мисури, където продаваше оцветен пясък по половин долар чаената лъжичка, за да го сипват в газените си лампи, та газта да не избухва?

— Всъщност газта никога не избухва — казвам аз. — Избухва бензинът.

Но тъй или инак, подавам му ръка.

— Казвам се Бил Басит — представи се той — и ако не сметнеш за хвалба това, което е моя професионална гордост, мога да ти кажа, че сега ти имаш удоволствието да се запознаеш с един от най-големите взломаджии, стъпвали някога на земята, оросявана от река Мисисипи.

И тъй, сядаме ние с този Бил Басит на купчина траверси и започваме да се хвалим един пред друг, както подобава на хора на изкуството, работещи в една и съща област. Очевидно и той нямаше нито грош, така че много си допаднахме. Той ми обясни, че понякога се налага един крадец да пътува с товарен влак, както в случая, тъй като в Литъл Рок някаква камериерка му изиграла мръсен номер и той офейкал моментално.

— Занаятът ми е такъв — обяснява Бил Басит, — че за да играя успешно, налага се да играя малко като на лотария. Покажи ми къща, където има ценна плячка и готина камериерка, и можеш да бъдеш сигурен, че среброто ще бъде претопено и препродадено, аз, със салфетка на шията, ще си пия шато и ще кльопам трюфели, а полицията ще заключи, че кражбата е работа на вътрешен човек, защото племенникът на старата стопанка преподава вероучение. Първо, фигуративно казано, камериерката взе отпечатък от мен, а после, когато ме пусна в къщата, аз взех отпечатъци от ключалките. Но това момиче от Литъл Рок ми сви номер. Видяла ме, че се качвам на трамвая с друго маце, и вместо да ми остави вечерта вратата отворена, беше я заключила. Пък аз имах готови ключове за вратите на втория етаж. Уви, драги. Беше ми отрязала пътя. Същинска Далила — заключи Басит.

По-нататък се изясни, че Бил се опитал да пусне в ход щангичката си, но момичето надало цяла поредица бравурни викове — като тези, които надават каубоите — и Бил се видял принуден да прескача всички препятствия от къщата до гарата. Тъй като нямал багаж, опитали се да осуетят заминаването му, но той успял да се метне на заминаващия товарен влак.

— Така — рече Бил Басит, след като разменихме мемоари за отминалите дни, — а сега аз съм гладен. Не вярвам този град да е заключен със секретна ключалка. Какво ще кажеш да извършим малко закононарушение и да се снабдим с пари за дребни разходи. Ти едва ли си взел със себе си средство, което стимулира растежа на косата, златни часовникови верижки или други незаконосъобразни стоки, които бихме могли пробутаме на тукашните тъпанари.

— Не съм — казвам. — Всичко остана в куфара ми в Пийвайн ведно с куп изящни патагонски диаманти и обикновени брошки. И те ще си останат там, докато дивите джанки не почнат да раждат жълтици и сочни сини сливи, които да наводнят пазара. Но на това не можем да разчитаме освен ако не вземем за съдружник Бърбанк¹.

— Тогава — казва Басит — ще трябва да търсим друг изход.

— Когато се мръкне, може да взема назаем един фуркет от някоя жена и да отворя с него сейфа на Земеделската морска банка.

Докато разговаряме, на близката гара спира пътнически влак. От него слиза човек с цилиндър, но не откъм перона, и заситня по пътеката към нас. Нисък и дебел, с голям нос и миши очи, той носи скъп костюм и ръчна чанта, която крепи така внимателно, сякаш в нея има яйца или акции от железопътната компания. Отминава ни и продължава по пътеката, като че не забелязва близкия град.