«Непобедимата армия»

Валентин Иванов

Непобедимата армия

— Господин полковник, помните ли битката при Сириус?

— Да, капитане, самият аз участвувах в нея.

— Три години на тази прокълната планета и да не знаем, че сме воювали рамо до рамо! Тогава все още бях трети помощник на „Индепендънт“.

— А аз току що бях поел командвуването на „Плутон“. Беше хубаво корабче. Имаше чудесна капитанска каюта. Понякога като съм много уморен си представям, че ще стана и ще отида в нея. Беше облицована с марсиански бор и кадифе. Дявол да го вземе, тя беше по-хубава дори от каютата на адмирала. Истински лукс!

— Струва ми се, че помня вашия кораб, господин полковник. Не бяхте ли вие този, който пръв проби фронта в сектор…

— Достатъчно, капитане, даже тук и даже сега това е тайна.

— Виноват, господин полковник. Мъчех се да си спомня кой водеше тогава „Херкулес“ — стария Мосли или куция Мак Крайт.

— Разбира се, че беше Мосли. Той някак си се беше изхитрил да вкара кораба си под огъня на нашата собствена артилерия. После го съди военен съд.

— Започвам да си спомням. Съдът трябва да е бил след като аз попаднах тук.

— Беше голям некадърник, но във всички армии е имало и ще има некадърници. И в нашата също. Трябва да ти открия една малка тайна, капитане — некадърниците дори са необходими и знаеш ли на кого? — точно на своите способни колеги, защото им дават фон, над който да се извисят. А извисяването е смисъла на всичко, нали така, капитане?

— Тъй вярно, господин полковник, винаги съм мислел така.

— Започна да ме ласкаеш като първата си любовница, заповядвам ти да спреш.

— Слушам, господин полковник. Но бяхте започнали за стария Мосли.

— А, да. Пред офицерския съд той разправяше, че докато прослушвал ефира, прихванал някакъв кодиран обмен. Кодът, който използвували Самотните не бил от обичайните. Той решил, че е нещо важно, взел пеленг и без да му мисли много, хукнал след сигнала…

— Малък напред, подполковник. Операторите, готови за преход — изкомандвува Мосли с отпаднал старчески глас. Докато се пристегне с колана, започнаха да пристигат докладите за готовност. Генерал-лейтенантът почака малко за да се убеди по контролните лампи, че нарежданията му са изпълнени правилно и въздъхна, сякаш му предстоеше да се прости с живота си.

— Старт!

Старото корито, което по някакво недоразумение се използвуваше като космически кораб също въздъхна. Изглежда предчуствуваше, че и неговият край не е далеч.

— Генераторите прегряват, не достигат десет процента от енергията за прехода! — Компютърът изписа съобщението с истинско машинно безсърдечие.

Мосли не се колеба дълго: учудващо бързо старческите му пръсти изключиха маскиащото поле. В този миг за външни очи рейдерът възникна от нищото на пустия звезденфон. И почти веднага изчезна отново — този път се гмурна в безкрайно дълъг хиперпространствен скок.

Когато вибрациите най-после спряха, Мосли се нуждаеше от известно време за възстановяване. Коритото летеше с малък напред, а екипажът бавно се съвземаше от хипершока.

Скоро генерал-лейтенантът се почувствува по-добре.

— Първи боен пост за бой, втори боен пост готовност! Локаторната станция да уточни пеленга на сигнала.

— Втори боен пост готов!

— Първи боен пост готов!

На свързочниците им трябваше цяла минута за да уточнат координатите на източника. Все пак се включиха в норматива, но Мосли реши, че като се приберат в базата, трябва да им устрои няколко сериозни тренировки.

— Локаторната станция — готова.

— Към обекта — пълен напред!

— Слушам, сър — рапортува дежурният.

Едва бяха потеглили и той отново се обади.

— Стоп, пълен назад!

— Какво има, подполковник? — разсърдено попита Мосли. Дежурният имаше право да подава команди на екипажа само в случай на непосредствена опасност.

— Мини, сър.

— Пуснете два робота.

— Роботите са пуснати.

Двата взрива прозвучаха почти веднага, с трудно доловима разлика във времето. Генерал-лейтенантът си каза под нос нещо, което не е за казване пред други хора и особенно пред дами. После разкопча токата на колана и викна в микрофона:

— Трима доброволци!

— Лейтенант Хъдсън.

— Сержант Морис.

— Доктор Тейлър.

— След три минути в първи шлюз с ръчни тралове.

Не изчака потвържденията им.

Прибраха се след час и половина. Генарал-лейтенантът вече твърдо знаеше две неща — че е попаднал на свръхсекретна база на противника под носа на земния флот и че не трябва да пусне в ефира дори едно писукане, ако иска да направи нещо и да се върне. Тия мисли му се въртяха из главата, докато помагаше на Тейлър да довлече ранения Хъдсън до шлюза. В коридора ги посрещнаха и Мосли забърза към капитанската си каюта.

През прохода се промъкнаха неочаквано леко и той непрекъснато се стараеше да си повтаря колко наивно е да се мисли, че все още не са ги открили. Това му помогна да не се учуди много, когато подполковникът се обади:

— Право по курса лек бот в покой спрямо базата. Искат парола.

— Предай каквото ти хрумне и напред на форсаж. Първи пост след петнадесет секунди залп по катера.

Петнадесет секунди са четвърт минута, а четвърт минута при тези скорости е почти десетина хиляди километра. Кой ти ги дава?

Катерът просто се изпари, а добре засиленият рейдер мина през облачето газ като нож през масло.

— Втори боен пост — за бой!

— Втори боен пост — готов!

— По базата, веер съсредоточен, огън!

Този отсек не беше добре защитен, но сигурно не беше важен — обшивката се стопи за по-малко от секунда.

— Подполковник, сканирайте по цялата площ. Десантният отряд на изхода. Катери първи и трети — готовност!

Мосли хвърли прощален поглед към пулта и драсна с пръст по праха, който се беше натрупал по стената. Преди да излезе, спусна шлема на скафандъра си.

— Разбира се, никой не му вярваше. Този глупак се кълнеше, че бил в отлично замаскиран форпост на Самотните, но нали винаги си е бил некадърник, не можал да вземе диска с корабния девник. Всичко горяло, нямал време. Само че председател на съда беше Ларкин, а на него такива номера не му минаваха тогава.

— Разрешете да запитам, господин полковник, този Ларкин военен пристав трета степен ли беше?

— Трябва да е бил четвърта. Иначе не би могъл да съди старши офицер. Впрочем можем да го попитаме лично — той е две палуби по-надолу.

След два часа базата димеше. Когато някъде слязат десантниците, никой не остава жив — помисли си генерал-лейтенантът. Как само ги учат, по мое време не беше така. Понякога взимахме и пленници — иронизира той. Войната напоследък се ожесточи.

Мосли крачеше из базата, надзърташе в избитите врати и се мъчеше да разбере какво са правили тук. Приличаше повече на лаборатория, отколкото на военен обект. Макар едното да не изключва другото.

В крайното равнище се натъкна на сравнително запазени помещения. Тук можеше да се крие някой оцелял и генерал-лейтенантът вдигна оръжието си.

Зад третата врата вдясно се чу глух бумтеж. Мосли веднага се отърси от старостта си и като професионален десантник се вмъкна вътре с претъркаляне. Докато ставаше на крака изруга. Стаичката не беше по-голяма от четири квадратни метра. Имаше скромен пулт и едно единствено кресло зад него. На екрана се сменяха числа в нисходящ ред. Бяха стигнали до тридесет и седем. Следващата светна след близо три секунди.

Генерал-лейтенантът хвърли още един поглед по надписите наоколо и реши, че не си струва да се предизвиква съдбата.

— До всички. След сто секунди — взрив. Изтегляйте се към кораба! Полковник, обща готовност.

Коридор. Шлюз. Коридор. Разбит шлюз. Всичко се смеси пред очите на Мосли. Беше се заврял най-далеч, на ако пък не беше го сторил, сега всички щяха да изживяват последната си минута.

Още тридесет секунди. Защо тази стълба е толкова дълга, а скафандърът така тежи? Само да се измъкна, ще прекарвам всеки божи ден по четири часа в спортния салон. Два на уредите и два на пистата. Остава една дреболия — да се измъкна.

Ох, измъкнах се.

Мосли със засилване влетя в десантния катер и машината плавно, но бързо започна да се отдалечава от борда на базата. Когато се скачиха, той започна да се безпокои, че е прекалил с бдителността.

— Слизай по-бързо!