«Вълчи капан»

Веркор

Вълчи капан

Бяха го видели да се навърта няколко пъти. „Мълчаливец“ — казваха търговците. „Симпатяга“ — противопоставяха се полският пазач, кантонерът и горският. Осведомен, без да го изтъква — доверяваше учителят, — за да узнае нещо за собственика на някоя нива, гора или къща; за произхода, възрастта и репутацията му; оставяйки да бъбрят — кой ли не обича да го прави? — слушайки разсеяно; този детайл привлече вниманието на учителя и после той неколкократно се връщаше към него.

Престоите му в селото траеха малко. Отсъствията му — повече. И после будкаджийката го забелязваше да слиза от автобуса, който изчаква в Оксер влака от Париж. Облечен все в габардинен балтон, тип реглан, тъмносин и добре скроен. С чанта-куфарче в ръка. Наемаше стая над будката.

Пощаджията, който имаше роднини в съседната околия, твърдеше, че го познал, като се навъртал тъдява, „бъбрейки с моя колега“ — казваше той. И като го разпитал, колегата му потвърдил, че непознатият е известен из цялата област с появяванията и изчезванията си. Целта му беше неизвестна. Тъй като изглеждаше безобиден, езиците се раздвижваха само когато биваше там. После го забравяха.

Въпреки че живеехме далече, слухът за съществованието му стигна и до нашите уши. Но тъй като никога не го бяхме забелязвали, нито баща ми, нито леля ми, нито аз му обръщахме особено внимание.

Всъщност аз не съм любопитна. И никога не съм била. Винаги съм се стремяла да приемам нещата такива, каквито са, без да задавам въпроси. Не казвам — без да се вълнувам.

Леля ми пък обичаше да разпитва, когато идваше раздавачът или месарят с камионетката си. Но тъй като бяхме далече от селото и не се месехме в клюките и сплетните на обитателите му, аз не се интересувах от техния внезапно изчезващ гост.

Две години преди това Де Гол беше приключил войната в Алжир. Някои предполагаха, че непознатият може да е от демобилизираните младежи, които търсеха къде да се „приземят“. Други бяха на мнение, че е геолог на някой предприемач. Трети пък — забелязвайки предпочитанието му към махалите в съседство с гората — мислеха, че се касае за някакво ловно дружество. Тези съображения не ме интересуваха.

Но понеже скоро щях да навърша 18 години и живеех в усамотение с двама зрели хора, бях във възрастта, когато вниманието на момичетата бързо се възпламенява. Когато говореха за непознатия, го описваха хубав и едър, загадъчен и мълчалив. В кръчмата се хранел сам, без да продума. Твърде малко бил склонен да завързва познанства. Тази студенина впечатляваше хората. И ако този портрет ме оставяше безчувствена, без съмнение това се дължеше на темперамента ми. Обичам самотата и не се отегчавам сама. Още от малка съм луда по книгите и не по-малко пристрастена към музиката и грамофонните плочи. Съществованието ни встрани от селото чудесно ми подхождаше. Не желаех никакви промени.

Тогава живеехме в областта Анси льо Фран, недалече от Армансон, в една лесничейска къща в покрайнината на гората Лошю, една от ония рехави горички, които ограждат Бургонския канал и предвещават Отския лес. Това усамотение допадаше на моята саможивост. Дължах я несъмнено на детството си: рано са ме дали на бавачка, а после, на шест години — на пансион при монахините в Белгия — по причини, които никога не съм се опитвала да узная, бидейки твърде любопитна, както казах. Може би се боях да наруша спокойствието си: когато връстничките ми ме питаха защо никога не виждат баща ми, аз бързах да отвърна, за да ги отрежа изкъсо, че е посланик (а той беше търговец на дърва). Не по-добре познавах и майка си и не узнах от какво е умряла: дълго време монахините криеха смъртта й от мене, за да избягнат потресението. Още по-малко узнах за живота й като момиче и млада жена. Не се учудвайте прекалено — подобна липса на любопитство често се среща при децата. Това е също така и смесица от дискретност и свенливост: познавах едно момче, което нито веднъж, докато баща му беше жив, не го беше разпитвало за младостта му, а след като го изгуби, не престана да подпитва старите му приятели.

Когато с течение на времето монахините трябваше да ме уведомят, мене, момиченцето, че майка ми е умряла, тяхната предпазливост беше излишна — не изпитвах нищо. Тази смърт ми се струваше нереална — каквато ми бе изглеждала и майка ми. Тя идваше да ме види от дъжд на вятър, двамата с баща ми често сменяха местожителството; за мене тя беше митична жена, красива и разсеяна, сякаш меланхолична, която едвам ми продумваше, слушаше ме усмихната, ала умът й очевидно беше другаде. После я виждах, как, сподирена навярно от някаква потайна мисъл, ококорваше очи, почти в паника, като пред ужасен призрак. Аз оставах сащисана, както казват в Бургундия.

Но дори тези посещения протичаха малко нереално. Край, тя беше умряла нямаше ли да я видя повече, как си облещва очите? Това щеше да бъде само по-дълга, по-трайна нереалност — и по-неясна. Бях тъжна, разбира се, но също така и — как да кажа — умиротворена, почти облекчена, че нямаше да понасям повече тези срещи, които ме смущаваха, вместо да ме ощастливяват.

После баща ми дойде да ме вземе, придружен от една непозната. Това беше леля Жо, неговата сестра. Вдовица отскоро, тя беше отишла да живее при брат си вдовеца. Аз бях на единайсет години. В продължение на всичките тези години бях виждала баща си само два пъти: когато ме отведе при монахините и за първото ми причастие. Разсеян, надменен, мълчалив. А аз бях толкова притеснена, че не изпитах нито мъка, нито учудване. Нито пък привързаност.

Като се прехвърлих в горската къща, само смених жилището и обкръжението. Тъй като не знаех друг подслон освен злокобния пансион на монахините сред една равнинна местност, този чифлик сред гората ме очарова. Оттатък моята уединеност беше смущавана от шумната и често престорена жизненост на съученичките, повечето вече лицемерно набожни, сред които не успях да си намеря нито една сърдечна приятелка, нито дори другарки, на които да разчитам. Тук дърветата, околната тишина, населена от птичи песни, шепотът на вятъра в клоните, насмешливото шумолене на потока — всичко ме съпровождаше в едно неизтощимо очарование.

Сутрин, за да отида в гимназията в Анси льо Фран, прекосявах гората до пътя, където чаках училищния автобус. Щом се върнех за следобедната закуска, още от първите хубави дни прекарвах навън до вечерта. После баща ми ме караше да уча — и така на 17 години си взех матурата без затруднения. После си дадох една година за размишления, преди да си избера път в живота. Мислех да стана ветеринарна лекарка.

През септември същата година се появи в областта, явяващ се и изчезващ, загадъчен, мълчаливият непознат със синия балтон.

Баща ми често трябваше да отсъствува заради продажбата на дървения материал. В началото на съвместния ни живот това помагаше и на двама ни да свикнем един с друг. Тогавашното му държане спрямо мене наистина можеше да възпрепятствува това привикване. Защото понякога, като ме срещнеше ненадейно в хола или в коридора, той изглеждаше учуден. До такава степен, че в подобни мигове ми се случваше да се съмнявам в собственото си съществуване. У детето чувството за самоличност зависи много от погледа на възрастните. На първо време погледът на баща ми, показващ изненада, ме измъчваше, правеше от мене сянка — коя бях аз? Впрочем, нямах причини да се оплаквам от него — рядко ядосан — ала често отсъствуващ. Казвах си: нямам късмет. И той ли щеше да се държи с мене като покойната ми майка?

Но малко по малко разбрах, че това не бяха същите отсъствия. Разсеяността на майка ми беше изцяло вътрешна. Той пък се оставяше да го разсейват външно. Постоянно изглеждаше, как да кажа, някак си нащрек. Лесно се стряскаше. Грижливо затваряше вратите. Необщителен. Това, че беше саможив като мене, по ми беше неприятно, но си мислех, че ще ми обръща повече внимание. Това беше голямата ми грижа. С течение на времето той взе да привиква към присъствието ми, но растящата му привързаност беше циклична, минаваше от буйство в равно спокойствие: обичаше ме, когато мислеше за това, и то — почти яростно. Спомням си целувки, бурни прегръдки, разкошни играчки при завръщанията му, следвани от периоди, през които — претрупан с работа — той почти не ме забелязваше. През седемте години, които преживях край него, голяма част от времето изразходвах в това да привличам вниманието му. Може би привързаността ми към него се е родила от тия усилия.

Отношенията ми с леля Жо бяха сърдечни, без никога да успеят да станат дъщерни. Аз бях момиче, после импулсивна девойка, загрижена за независимостта си. Леля Жо не умееше да приспособява — за своя чест, може би — непреклонния си характер към ласкави обноски. А когато се опитваше да го прави, беше ужасно — лицето й се превръщаше в една сладникава гримаса. Но понеже, общо взето, тя беше чевръста и предана, аз я обичах.