«Невидимото оръжие»

Дежьо Кемени

Невидимото оръжие

Отокар не проявяваше никакви признаци на музикалност; флейтата на Петер също така не му действуваше, както и пианото на Шари. Движеше се със скучаеща и клатушкаща походка между кутията си в антрето и люлеещия се стол пред прозореца на стаята. Много обичаше този стол, който Шарика беше наследила от баба си: можеше прекрасно да се скрие зад висящите до земята ресни. В първите дни от пребиваването си тук даже опита една от ресните, но ги обяви за безвкусица, и оттогава ги използуваше единствено за прикритие.

— Тъпо животно — изръмжа Петер и захвърли флейтата.

— Да беше опитал с пиколото — подхвърли Шари. — То може би ще му е по-симпатично. А и струва ми се, че искаш твърде много от един таралеж.

— Всяко живо същество трябва да притежава музикалност — каза Петер и с дълбоко презрение последва Отокар до кутията, която му служеше за къща, за да му даде вечерята: остатъци от месо, варени картофи, а като витамини — половин ябълка.

— Изяжте, ако обичате, и кората! — му кресна и приключил с дневните си задължения, се обърна, за да свърши най-сетне нещо смислено. Тогава обаче се позвъни. На вратата на антрето стоеше Имре Сакач.

— Ама ти жив ли си? Три месеца не си минавал насам.

— Четири! Между другото, за съжаление, живея. Макар и да не намирам кой знае каква радост в това… Ей! Какво по дяволите е това?

— Това ли? Ах, да, вие още не сте се виждали. Представям ти новия член на семейството, Отокар.

— Доста грозно животно.

— А какъв трябва да бъде според теб един таралеж? Като Венера Милоска?

— Тоя по-скоро ми напомня за Вилендорфската, щом си решил да го сравняваш с някоя Венера. За какво ти е?

— Твърди се, че таралежът бил най-интелигентното животно сред гризачите. Ще си направя един опит с него. Искам да знам как реагират животните на музиката… Ама какво сме щръкнали тук?

Когато влязоха в стаята, Шари до голяма степен бе успяла да заличи следите от експеримента и сложи на масата една кутия със сладкиши.

— Почвайте. Какво ще кажете за Отокар?

— Не искам да обидя домакините, макар че на Пети вече му казах какво мисля. Във всеки случай, що се отнася до името му…

— Защо? Щом за епископ Отокар е било добро име, тогава става и за таралеж, не е ли така?

— Един свестен таралеж ще се задоволи и с някое по-обикновено име. Според мен Манци много би му отивало.

— Да не сте полудял? Отокар е момче!

— Ах, така ли, извинете. Естествено, няма да е за чудене и ако съм полудял… Сладкишът ви е чудесен, Шари, но не би ли могло да се полее с нещо?

— Някакъв неприятен случай, а? Пиете само тогава, когато…

— Да, докато не се навия да го разплета. Благодаря, само два пръста, И рано или късно винаги се навивам.

— Защото се налага ли?

— Не. Защото ме интересува. Защото не обичам неразрешените случаи.

Петер седна, подпря се на лакти.

— Е, разказвай. Слушаме като двама тъпи Уотсъновци гениалния Шерлок Холмс.

— М-да, неприятен случай — започна Сакач. — Неприятен, защото засега няма за какво да се хвана. А на всичкото отгоре е случай на Интерпол.

— Ами?!

— Значи, трябва да внимаваш и за репутацията на унгарското следователско тяло.

Той замислено въртеше чашата си, отпи една глътка, след това започна:

— Миналия петък в Консерваторията… В същност вие сигурно сте били там! На концерта на Раджо. Бяхте ли?

— Направих дори и запис.

— Седяхме зад сцената, на седалката на органиста — намеси се Шари, — Петер успя да внесе магнетофона и записа целия концерт. Да ти го пуснем ли?

— Не, не! Благодаря, сега нямам настроение за изкуство.

— Подиграваш ли се? Дино Раджо е най-големият жив тенор. Или поне един от най-големите. Достоен наследник на Карузо, Флета, Джили.

— Добре де, добре. Та накрая на програмата, когато пя на бис…

— Сбогуването на Торило…

Не ме интересува, приятелю, какво е пял оня палячо. Важното е, че на третия ред на партера американският фабрикант мистър Артър Картър, който беше дошъл тук да сключи дългосрочен договор с външната търговия…

— Оня, на когото му прилошало! — извика Шари. — Оня плешивия ли имате пред вид? Прилоша му и го изнесоха. В самия край на концерта.

— Значи, сте го видели.

— Аз не — каза Петер. — Бях зает с магнетофона. Наистина ли няма да го чуеш?

— Може би по-късно.

— В същност тогава вече въздухът беше доста тежък, не е за чудене, че му е прилошало. Но защо пък чак и Интерпол?

— Не само му е прилошало, Шари. Ама вие не четете ли вестници? След два часа умря. Без да дойде в съзнание. Умря от сърдечна недостатъчност.

— Горкият… Но защо?

— Защо? Затова, Шари, защото… Защото мистър Картър не е умрял от естествена смърт.

— Какво?

Сакач замълча, междувременно Отокар се потътри през стаята и се мушна под люлеещия се стол.

— Как така не от естествена…

— Това засега е само дискретно официално предположение. За щастие моите доктор Уотсъновци знаят да си държат устата. Та слушайте: смъртта на Картър е брънка от цяла верига. От една много странна и мръсна серия. Започна се през миналата година. Поне доколкото познаваме веригата, от миналата година. Естествено, много е вероятно да не знаем за някои от брънките. Та, значи, миналата година в Делхи имаше световна конференция на мира. Последния ден умря д-р Радж Бахадур, един от най-големите учени по международно право, член на почетното председателство на конференцията. Лекарите, по липса на по-добро, установиха инфаркт. Три дни по-късно във Ваймар, на конгреса на международния ПЕН-клуб почина, при това точно при същите обстоятелства, Мануела.

— Тя пък коя е? — намеси се Петер.

— Образоваността не е всичко, господине, трябва и малко информираност… Мануела беше испанска журналистка-емигрантка, изкара цялата кубинска революция покрай Кастро. Прилошало й в Концертхауз също както на Картър тук, у нас. По ирония на съдбата Картър също тогава бил във Ваймар, при това — според немските колеги — седял точно до Мануела.

— Това пък защо е важно? — попита Шари.

— Не знам. Може и да не е важно. Но е факт. Както е факт и това, че два месеца преди това в Харлем, в края на един митинг на Айзък Д. Уошингтън му прилошало и когато се свестил, бил онемял. Някаква парализа.

— Това е оня Уошингтън, който държа серия речи за гражданските права…

— Същият. Никога вече няма да държи речи. А факт е също така, че само няколко седмици по-рано на един студентски фестивал в Мексико загубил съзнание и умрял секретарят на студентската фракция на Фрайе Дойче Югенд. Лекарите установили инфаркт — поради липса на по-подходящо.

— Колко годишен е бил? — поинтересува се Петер.

— Двадесет и три.

— И инфаркт?

— Казах, че поради липса на по-подходящо.

— Доста идиотски звучи — изказа мнението си Петер. — Но каква е връзката? И ако не е естествена…

— Връзката? В началото забелязах една доста мъглява връзка. Че мястото винаги е някакво събиране, конференция, митинг или концерт, при това с изразен ляв характер. И са умирали или ставали инвалиди само такива хора, които било на принципна, било на икономическа основа, са демонстрирали своите симпатии към социалистическите страни.

— Дотук ясно. Или поне логично. И после?

— Няма после. Обадиха се от виенската резиденция на Интерпол, а тъй като политическият отдел държеше на мен, Гере ме пусна и ми натресоха случая. Пазихме този Картър като зениците си и два дни след като получихме заповедта, умря пред очите ни, в Консерваторията.

— Неприятно — промълви Шари, — но не всичко разбирам.