«Сламка, въгленче и бобче»

Живяла в една село стара жена. Веднъж тя събрала боб и решила да го сготви; запалила огън в огнището и хвърлила шепа слама, за да се разгори по-бързо. Като изсипвала боба в гърнето, едно бобче незабелязано паднало на земята, търкулнало се и спряло до една сламка. Скоро от огнището при тях скочило и едно разжарено въгленче. Първа се обадила сламката:

— Драги приятели, откъде дойдохте при мене?

— Въгленчето отвърнало:

— Имах голямо щастие, че успях да избягам от огъня. Ако не бях скочило, очакваше ме сигурна смърт: щях да изгоря и да се превърна в пепел.

Бобчето рекло:

— И аз едва отървах кожата. Ако старицата ме бе хвърлила в гърнето, и аз като другарчетата си щях безжалостно да бъда сварено на каша.

— А нима моята участ щеше да бъде по-добра? — казала сламката. — Старицата остави всички мои посестрими да се обърнат на пламък и дим; сграбчи наведнъж шестдесетина и ги погуби. За щастие аз се проврях между пръстите й и побягнах.

— Ами какво ще правим сега? — попитало въгленчето.

— Аз мисля — отвърнало бобчето, — че сега, след като благополучно избягнахме смъртта, ние трябва да се сдружим. А за да не ни сполети тук нова злочестина, да тръгнем заедно и да отидем в някоя чужда земя.

Това допаднало на другите и всички тръгнали дружно на път. Но скоро стигнали до един малък ручей и тъй като нямало мост, не знаели как да минат на другия бряг. Сламката намерила изход и рекла:

— Аз ще легна напреки и вие ще минете по мене като по мост.

Изпънала снага сламката от единия бряг до другия и въгленчето, нали кръвта му била гореща, заситнило наперено по новия мост. Но щом стигнало до средата и чуло как бучи водата под него, малко се поизплашило, спряло се и не се решавало да продължи. Сламката пък се подпалила, прегоряла по средата и паднала в ручея; въгленчето се хлъзнало по нея, паднало и то във водата, изсъскало и загинало.