1–50
1
Желаем цвят от свежите цветя,
за да живее вечно красотата.
И нека вехне розата, но тя
оставя свой наследник на земята.
А ти, пленен от свойта красота,
отдавайки й всеки жизнен сок,
богатството превръщаш в нищета,
свой собствен враг, безмилостно жесток?
Ти, с който тоя свят е украсен,
в нетрайното на пролетта съперник,
погребал в пъпка бъдещия ден,
еднакво си прахосник и скъперник.
От жажда за живот на смърт предаваш
това, което само предвещаваш.
2
С бразди когато милото чело
четирестата зима издълбае,
предишното разкошно облекло
кой в жалките ти дрипи ще узнае?
И на въпроса: „Онзи младенец
къде е скрил украсата младежка?“
какво ще кажеш? В този сляп гледец?
Но туй ще бъде само зла насмешка.
Тъй по-достойно би отвърнал ти:
„В децата ми, във тях за моя радост
живеят мойте пролетни черти.
На тях оставих първата си младост.“
И нека ти света напуснеш пръв,
но в друг след теб ще блика твоя кръв.
Комментарии к книге «Сонети», Свинтила
Всего 0 комментариев