«Мирисът на мисълта»

За Лерой Клийви истинската беда започна, когато прекарваше своя пощенски кораб 243 през неколонизираното съзвездие Сиъргон. Дотогава се беше занимавал с обичайните за един междузвезден пощальон неприятности — стар кораб, издраскани тръби на инсталациите, грешни астрокоординати. Но сега, докато четеше указанията за посоката, той усети, че в кораба става необичайно топло.

Въздъхна печално, включи охлаждащото устройство и се свърза с пощенския отговорник в Базата. Беше почти на границата на радиоконтакта и гласът на началника му прозвуча много глухо.

— Някакви трудности ли имаш, Клийви? — попита пощенският отговорик със заплашителния тон на човек, който съставя разписанията и вярва в тях.

— О, не зная — отговори бодро Клийви. — Като изключим тръбите, астрокоординатите и кабелите, всичко е наред освен изолацията и охладителя.

— Направо е срамота — каза пощенският отговорник с внезапно съчувствие. — Зная какво ти е.

Клийви включи охлаждащото устройство на максимум, изтри потта над очите си и реши — онзи там само си мисли, че знае как се чувствува той тук.

— Колко пъти искам нови кораби от правителството! — пощенският отговорник се засмя унило, — Те изглежда си мислят, че мога да прекарам пощата с всяка стара развалина.

Но в този момент Клийви не се интересуваше от тревогите на пощенския отговорник. Дори и с охладителя на пълна мощност корабът явно прегряваше.

— Стой така за момент — каза той. Отиде в задната част на кораба, откъдето изглежда идваше топлината, и видя, че три от резервоарите му бяха пълни не с гориво, а с бълбукаща, нажежена до бяло шлака, в четвъртия резервоар бързо се извършваше същата промяна.

Клийви постоя за миг втренчен, после се обърна и изтича до радиото.

— Няма гориво — каза той. — Струва ми се че е някаква каталитична реакция. Казах ти, че ни трябват нови резервоари. Кацам на първата кислородна планета, която намеря.

Той извади „Наръчник за тревожни ситуации“ и прегледа съзвездието Сиъргон. В него нямаше установени колонии, но кислородните планети бяха отбелязани за бъдещи изследвания. Какво имаше на тях освен кислород — никой не знаеше, Клийви щеше да разбере, само ако корабът му успееше да остане цял дотам.

— Ще опитам 3-Т-22 — извика той през нарастващия шум.

— Грижи се за пощата — отвърна пощенският отговорник. — Пращам веднага кораб.

Клийви му промърмори какво би могъл да направи с пощата, с всичикте й десетина килограма, но пощенският отговорник беше вече изключил.

Клийви се приземи добре на 3-Т-22, изключително добре, като се имаше предвид, че апаратите му бяха прекалено горещи, за да може да ги докосне, инсталациите — изкривени от топлината, а сакът с пощата на гърба ограничаваше движенията му. Пощенски кораб 243 кацаше плавно като лебед. На около осем метра над повърхността на планетата обаче не издържа и падна като камък,

Клийви остана в съзнание, макар да му се струваше, че всеки кокал по тялото му е счупен. Стените на кораба започнаха да стават тъмночервени, когато той с препъване се измъкна през аварийния отвор, все още с пощенския сак, здраво прикрепен на гърба му, Залитайки и със затворени очи, той измина стотина метра, Корабът експлодира и вълната го повали по лице. После стана, направи още две крачки и изгуби съзнание.

Когато се съвзе, лежеше на малко заоблено хълмче, с лице, заровено във високата трева, Беше в блажено състояние на пълен шок. Огледа се и видя някакво малко животинче, което минаваше близо край него. На големина беше колкото катеричка, но козината му имаше зелен цвят. Когато се приближи, Клийви видя, че то нямаше очи и ущи.

Това не го изненада, Напротив, изглеждаше съвсем уместно. Защо по дяволите една катеричка трябва да има очи и уши? Колко по-добре е за катеричките да не виждат цялата болка и страдание по света, да не чуват страдалчесикте викове…

Към него приближи друго животно, което по форма и големина наподобяваше вълк, но също зелен. Паралелна еволюция? Но после реши, че това няма особено значение, И това животно нямаше очи и уши, но разполагаше с великолепен комплект зъби.

Клийви го наблюдаваше със слаб интерес. Как може един чист интелект да се тревожи за разни вълци и катерички, със или без очи? Той забеляза, че катеричката е замръзнала на няколко метра от вълка. Той приближи бавно. На около един метър явно загуби дирята и се завъртя, а когато отново тръгна, не вървеше във вярната посока.

Слепите дебнат слепите, каза си Клийви, и това му се стори дълбока и вечна истина. И докато наблюдаваше, видя, че катеричката потрепери; вълкът се завъртя, хвърли се върху нея и я погълна на три глътки.

„Какви големи зъби имат вълците“ — помисли Клийви. Веднага безокият вълк се извърна с лице към него. „Сега ще ме изяде“ — каза си Клийви. Беше му забавно, когато осъзна, че ще бъде първото човешко същество, изядено на тази планета, Вълкът вече ръмжеше в лицето му и тогава той припадна…

Когато се съвзе, беше привечер. По земята лежаха дълги сенки и слънцето беше слязло съвсем ниско. Клийви седна и предпазливо протегна ръце и крака — нямаше нищо счупено, Той се повдигна на коляно изтощен, но напълно в съзнание. Какво се беше случило? Помнеше злополуката, като че ли е била преди хиляда години. Корабът изгоря, той припадна, а след това срещна един вълк и една катеричка.

Изправи се тромаво на краката си и се огледа. Стори му се, че това последното сигурно му се е присънило. Ако наистина е имало вълк, той щеше да го изяде. Но когато хвърли поглед надолу към краката си, видя зелената опашка на катеричката, а по-встрани — главата й.

Отчаяно се опита да помисли — значи наистина е имало вълк, и то гладен. Ако искаше да оживее до пристигането на спасителния кораб, трябваше да разбере какво беше станало и защо. И двете животни нямаха очи и уши. Как се откриваха взаимно? По миризмата? Ако е така, защо вълкът намери така трудно катеричката?

Зад него се чу ниско ръмжене и той се обърна. На около 16 метра стоеше нещо, което приличаше на пантера. Жълтокафява пантера без очи и уши. „Ама че проклета менажерия!“ — помисли си Клийви и се приведе към земята във високата трева. Тази планета беше бърза с изненадите. Трябваше му малко време да помисли. Как действат всички тези животни? Имат ли вместо зрението друго сетиво за ориентация?

Пантерата започна да се отдалечава. Клийви пое въздух по-покойно.

Тоже би ако останеше така скрит, пантерата…

В момента, в който думата „пантера“ прекоси мислите му, звярът се обърна към него.

„Какво направих?“, запита се Клийви, като се зарови по-дълбоко в тревата. „Не може да ме подуши, види или чуе. Просто реших да остана встрани от пътя й.“

С вдигната глава, пантерата закрачи към него.

Точно така. Без очи или уши, тя можеше да го открие само по един начин — телепатично! И за да провери тази своя теория, той отчетливо помисли думата „пантера“, като я свързваше с животното, което се приближаваше към него. То яростно изрева и започна да скъсява разстоянието между тях. Само за секунди Клийви разбра много неща. Вълкът беше дебнал катеричката чрез телепатия. Тя беше застинала, може би дори беше спряла да мисли. Така вълкът беше изгубил миризмата — докато катеричката не беше повече в състояние да спира мисленето си Но тогава защо вълкът не го беше нападнал, докато е лежал в безсъзнание? Може би е спрял да мисли? Но в момента проблемът му беше друг — пантерата!

Животното отново изрева. Сега беше на около десет метра от него и бързо се приближаваше. Клийви си каза, че единственото, което трябва да направи, е да не мисли за… не, да мисли за нещо друго. По този начин миризмата може би щеше да се изгуби. Той започна да мисли за всички момичета, които някога беше познавал — старателно, до най-малките детайли.

Пантерата спря и учудено потупа земята с лапа. Клийви продължи да мисли — за момичета, за кораби, за планети за момичета, за всичко, освен за пантери…

Животното напредна още метър два.

„По дяволите, как става това да не мислиш за нещо. Мислиш яростно за камъни, скали, хора, места, предмети, но съзнанието ти винаги се връща към — но трябва да го пренебрегнеш и да се концентрираш върху баба си — светицата, баща си — пияницата, белезите на дясната ти ръка (Преброй ги. Осем. Пак ги преброй — пак осем.). След това се оглеждаш внимателно и виждаш — но не я идентифицираш — но така или иначе тя се приближава.“ Клийви откри, че да се опитваш да не мислиш за нещо е като да искаш да спреш лавина с голи ръце.