«3 — щастливо число»

Всичко в кораба бучеше, виеше, дрънчеше. Нотата бе ниска, напомняше звука на голямата тръба на орган. Стенеше в обшивката на кораба, ридаеше в шпанхоутите, опъвашенервите, биеше в уморените уши и невъзможно беше да не я чуеш. Във всеки случай след седмица, месец или година. А още повече след почти четири години.

Нямаше начин да се избавят от шума. В първия кораб скърцането бе със сто херца по-силно, всяка минута, всеки час — корабът така и не се върна. Навярно и сега след тридесет години все още виеше, нечуван вече от никого, в безкрайните пустини на Космоса.

Във втория кораб двигателният сектор беше обвит с дебел пласт кече, а дюзите бяха покрити със силициев слой. Нисък звук. Бръмчене на пчели, усилено двадесет хиляди пъти. Пчелата не се върна в кошера си; преди осемнадесет години излетя в звездното небе и сега слепешката щеше да лети към нов кошер десет хиляди години.

А третият кораб, тресейки се от грохота, се връщаше в къщи. Налучкваше пътя към още невидимата червеникава точка, зареяна сред звездния рой, също като заблудена душа, търсеща спасение и изпълнена с решителност да не загине. Третият по ред — това все пак трябваше да означава нещо.

Моряците си имат свои морски суеверия. Космонавтите — свои, космически. В капитанската кабина, където Кинрад седеше наведен над бордовия дневник, суеверието се бе въплътило в плакатче:

„Три е щастливо число“

Те вярваха в това при старта, когато бяха деветима. Готови бяха да вярват в това и на финиша, макар че бяха останали само шестима. Но в промеждутъка имаше мигове — и те можеха пак да се повторят — мигове на горчива невяра, когато на хората им се искаше да се измъкнат от кораба на всяка цена, ако е нужно дори с цената на живота им — и да върви по дяволите целият този полет! Жестоки мигове, в които хората се опитваха да се избавят от измъчващите ги аудио-, клаустро- и половин дузина още други фобии¹.

Кинрад пишеше, а до лявата му ръка проблясваше лъскавочерната стомана на пистолет. Очите му бяха вперени в бордовия дневник, ушите наострени за грохота. Шумът можеше да отслабне, да зазвучи на пресекулки, съвсем да секне — и благословената тишина щеше да бъде едновременно и проклятие. В настъпилото безмълвие щяха да се чуят съвсем други звукове — ругатни, изстрели, викове. Такова нещо вече се бе случило, когато полудя Вейгарт. Можеше пак да се случи.

А на самия Кинрад нервите бяха доста опънати: когато неочаквано влезе Бертели, капитанът трепна, а лявата му ръка инстинктивно посегна към пистолета. Но моментално се овладя, обърна се на въртящото се столче към влезлия и го погледна в печалните сиви очи:

— Е, какво, появи ли се?

Въпросът предизвика недоумение у Бертели. Удълженото му тъжно лице още повече се удължи. Ъглите на голямата му уста се отпуснаха надолу. Печалните очи се облещиха тревожно. Беше учуден и объркан.

Кинрад уточни:

— Слънцето. Вижда ли се на екрана?

— Слънцето?

Бертели трескаво сплете дебелите си като моркови пръсти.

— Нашето Слънце, идиот!

— А, Слънцето! — най-сетне разбра Бертели и очите му се разшириха от възторг. — Не съм питал другите.

— А пък аз мислех: идвате да ми кажете, че са го видели.

— Не, капитане, просто ми мина през ума: не мога ли с нещо да ви помогна!

Обичайното униние на лицето му се смени с усмивка на простак, обзет от желание да услужи на всяка цена. Ъглите на устата му се вдигнаха нагоре и се изместиха встрани толкова далеч, че ушите му още повече щръкнаха, а лицето му заприлича на разрязан пъпеш.

— Благодаря — каза по-меко Кинрад. — За сега няма нужда.

Мъчително смущение отново обзе Бертели. Лицето му молеше за милосърдие и прошка. Пристъпвайки с огромните си тромави крака, той излезе, подхлъзна се на стоманения под в тесния коридор и в последния момент, трополейки с тежките обувки, успя да запази равновесие по някакво чудо. Никой още не се бе подхлъзвал на това място, но с Бертели винаги се случваше.

Изведнъж Кинрад осъзна, че се усмихва и побърза да смени израза на лицето си отново със загрижено-мрачен. За стотен път препрочете списъка на членовете на екипажа, но нищо ново не узна от малката колонка, в която бяха зачеркнати три имена от всичките девет. И пак се спря на същия ред в средата на списъка: Енрико Бертели, тридесет и две годишен, психолог.

Последното никак не се връзваше с човека. Ако Бертели е психолог или изобщо има някакво отношение към науката, тогава той, Робърт Кинрад е син жираф. Почти четири години прекараха заедно в този стенещ цилиндър — шестима души, избрани от цялото човечество, шестима, които минаваха за солта на Земята, за каймака на човешкия род. Но тези шестима бяха петима плюс един глупак.

В това се криеше някаква загадка. Кинрад винаги се връщаше на тази мисъл в минутите, когато можеше да си позволи да забрави по-сериозните дела. Загадката го вълнуваше, караше го отново да си представя Бертели, като се почне от печалните очи и се свърши с големите плоски стъпала. В редките минути на спокоен размисъл Кинрад се опитваше, за кой ли път вече (отново безрезултатно), да разбере кой и какъв е Бертели.

Не изпускаше случай да го наблюдава и всеки път се изумяваше от умствената му посредственост — и то у учен, специалист. Наблюдението на Бертели така го бе погълнало, че дори и наум не му идваше да види дали и другите не са заети със същото, било по същите или сходни причини.

Когато Кинрад тръгна за столовата, Марсден дежуреше при уредите за управляване, а Вейл — в двигателния сектор. Останалите трима вече седяха в тясната столова. Той им кимна и седна на мястото си.

Големият светлокос Нилсен, инженер-атомист и по съвместителство ботаник, го измери със скептичен поглед и каза:

— Слънцето го няма.

— Знам.

— А трябваше вече да се появи.

Кинрад сви рамене.

— Но все още го няма — не мирясваше Нилсен.

— Знам.

— И това не ви ли вълнува?

— Не говорете глупости — Кинрад разкъса пакета с обеда и изсипа съдържанието му в пластмасова чиния, разделена на отделения с преградки.

„Бам, бам, бам“ — гърмяха подът, таванът, стените.

— Така, значи според вас аз говоря глупости? — Нилсен се наведе напред и впери очи в него в злобно очакване.

— Да хапнем поне спокойно — предложи Арам, слабият, мургав, нервен космогеолог, който седеше до Нилсен. — И без това не ни е весело.

— Няма защо да ни залъгваш. Искам да зная… — пак почна Нилсен.

Той млъкна, защото Бертели промърмори „Извинете“ и се присегна под носа му за солницата, завинтена на другия край на масата. Когато я отвинти, за малко не легна целият върху масата със солницата в ръка, а после така се дръпна, че едва се удържа да не падне на пода. От изумление облещи очи, скочи, остави солницата, издърпа седалката на стола си по-напред, но когато сядаше, бутна солницата на пода. Бертели пламна от срам, вдигна я с такъв вид, сякаш не бе солница, а голям съд, посоли яденето си и за да остави солницата на мястото, отново целият легна върху масата. Най-сетне я завинти, но когато сядаше, не улучи седалката. Накрая се настани на стола, разгъна въображаема салфетка и огледа боязливо присъствуващите с виновни очи.

Нилсен въздъхна дълбоко и попита:

— Сигурен ли си, че добре посоли яденето си?

Трудният въпрос обърка Бертели. Той сведе очи към чинията си и най-внимателно огледа съдържанието й.

— Струва ми се, добре. Благодаря.

Нилсен престана да дъвче, вдигна очи и като срещна погледа на Кинрад, запита:

— Какво има в него, което няма у другите?

Захилвайки се до уши, Кинрад отвърна:

— И аз самият бих искал да знам. Отдавна се опитвам да разбера, но все безуспешно.

На лицето на Нилсен светна нещо като усмивка и той призна:

— И аз също.