«Нямам още шестнадесет години»

Тя продължаваше да държи на това. Шепнеше го вечер в обора след прекарания в царевичните ниви ден. Баща й тъкмо доеше една крава. Джон чуваше как млякото удря стените на кофата. Когато шумът спря, трябваше да се скрият в някоя празна конска ясла.

Той притискаше тялото й към дъсчената стена. Усещаше я мека, отпусната в ръцете си. Влюбен ли беше? Не знаеше. Струваше му се, че е влюбен.

През седмиците, докато работеше във фермата на баща й — помагаше при прибирането на есенната царевица — имаше моменти, когато бе искал да се ожени за нея. Каза й го.

— Ще се оженим ли? — попита той.

— Не — отговори тя. — Нямам още шестнадесет години.

— А другото? — каза той.

— Не. И това не — отвърна тя. — Още не — каза тя. — Нямам още шестнадесет години.

Нощем, в леглото, той мислеше за това.

„Много глупаво ще бъде да се оженя сега“ — помисли си той. Нямаше никакви пари, а и не искаше да продължава така — да си остане цял живот ратай.

Тя смайваше с отношението си към всичко това. Бяха разговаряли, Джон твърдо беше поставил въпроса.

— Хайде, нека — казваше той.

— Никой няма да разбере — казваше той.

— Хайде, нека само веднъж — умоляваше той.

Той говореше и говореше, преувеличаваше страданията си, болката си, безсънието си. Заплашваше да си замине.

— Моля те, недей — казваше тя. — Остани. Не е много време. Догодина ще стана на шестнадесет години.

Тя продължаваше да държи на своето. Беше нежна, с яркочервени петна на бледите си бузи. Устните й изкушаваха, очите й изкушаваха.

Беше необикновено пряма, не се изненада от думите на Джон, когато той започна да я увещава. Разбра го веднага.

Тя идваше да работи на полето заедно с Джон и с баща си.