«Върнете се в телата си!»

Филип Хосе Фармър

Върнете се в телата си!

1

Жена му така го беше притискала в прегръдките си, като че ли можеше да прогони смъртта от него.

— Господи, умирам! — беше изплакал той.

Вратата на стаята се беше отворила и той бе зърнал една гигантска и черна едногърба камила отвън и бе чул дрънченето на звънчетата от сбруята й когато горещият дъх на пустинния вятър ги бе облъхнал. И тогава в рамката на вратата се бе показало грамадно черно лице увенчано с голям черен тюрбан. Черният евнух бе прекрачил прага с неуловимата подвижност на облак, с гигантски ятаган в ръка. Най-сетне бе пристигнала смъртта, Разрушителят на наслажденията и Разединителят на човешкия род.

Пълен мрак. Пустота. Той дори не осъзнаваше, че сърцето му беше спряло завинаги. Пустота.

И тогава очите му се отвориха. Сърцето му биеше силно. Той беше силен, много силен! Нямаше ги вече болката от подаграта в коленете му, агонията на черния му дроб, мъчението на сърцето му.

Покоят беше толкова дълбок, че той дори усещаше потока на кръвта в главата му. Беше сам в един безмълвен свят.

Всепроникваща и ярка светлина пронизваше всичко около него. Зрението му се беше върнало, но въпреки това не разбираше какво го заобикаля. Какви бяха тия неща над, встрани, под него? Къде беше той?

Опита се да изправи и да седне, но усети притъпено паника. Нямаше на какво да седне, защото висеше в пустотата. Опитът му да седне го тласна напред и нагоре, много забавено, сякаш се намираше във вана пълна със захарен сироп. На един фут разстояние от връхчетата на пръстите си съзря прът от блестящ червен метал. Прътът идваше отгоре, от безкрайността и отиваше надолу, към безкрайността. Той се опита да го сграбчи, защото това беше най-близкият твърд обект до него, но някаква невидима преграда се изпречи между него и ръката му. Сякаш силовите линии на невидимо поле го отблъскваха и не му позволяваха да го докосне.