«Сърцебиене»

Илдико фон Кюрти

Сърцебиене

Събота, 5:30

Имам лош характер и хубава фигура. Както всяка сутрин, малко преди да отворя очи, благодаря на съдбата, задето съм такава, каквато съм. Както всяка сутрин се радвам на талантите, с които съм надарена.

Много съм добра в паркирането, но още по-добра съм, когато трябва да кажа «не». Вчера направо сразих едно досадно, свръхдебело женище, което се натискаше да се провре на щанда за сирена между мен и любимото ми «гауда лайт». Искам да кажа, че тя наистина не беше на ред и ме пререди. А пък е невъзможно да не бъда забелязана.

В момента съм в процес на раздяла с любовника си. Отегчава ме с безкрайното дърдорене за Холивуд, където снима първия си игрален филм. Не обичам мъже, които непрекъснато говорят за себе си. Как тогава мога аз да кажа нещо за себе си?

Никога не съм спадала към ония жени-теменужки, дето си мислят, че хората им се възхищават само защото самите те гледат света учудено. И ококорват очи от долу на горе. Викат «Ах!» и «Ох!», сякаш току-що са станали свидетели на церемонията по случай откриването на Олимпийските игри. Пфу. Висока съм само метър и шейсет, но отдавна не гледам никого отдолу. Всеки е висок толкова, колкото се чувства. А винаги се чувстваш по-висок, когато гледаш от горе на долу. Мъжете те обичат, когато ги унизяваш. Не ме питайте защо. Просто си е така.

Любовникът ми например — не искам да споменавам името му, тъй като е много известен, много богат и естествено, много женен — прекъсна снимките си с Уинона Райдър, когато миналата седмица му намекнах по телефона, че не би могъл да ми стори нищо по-лошо от това да се раздели с жена си. Какво остана за мен от цялата история? Уинона се развилняла от гняв на терена. Любовникът ми ме заплаши с развод — с жена си, разбира се. И аз трябваше да съм доволна, че прекрасният пръстен от «Чопард»^[1], който ми беше подарил, ми стои чудесно. Никога не съм разбирала защо е неприлично след всяка афера да се чувствам по-богата — имам предвид не само с житейски опит. Затова предпочитам разделите, които се случват малко след Коледа или пък след рождения ми ден.

От принципни съображения аз не правя подаръци. Преди време имах приятелки, които сами майсторяха празнични предколедни календари за мъжете си. Двайсет и четири малки чувалчета с двайсет и четири малки нещица вътре в тях. Ууу, това унизява! Днес вече нямам приятелки.

Не правя подаръци, не готвя и не се извинявам. Жените се страхуват от мен. Защото бих могла да имам мъжете им, стига само да поискам. Могат спокойно да си се суркат в домашните си пухени чехли, да гледат по телевизията «Хайде на бас», едновременно поглъщайки много лучен чипс. Не ми трябва нито един от мъжете им.

Имам лош характер и хубава фигура… Минава пет и половина… Събота сутрин е… Беше само сън… Само един сън…

(обратно)

5:35

Понякога, когато се събудя както сега, благодарение на току-що отишлия си сън се усещам по-силна. Не мога да си спомня нищо конкретно, но остава чувството от нещо хубаво. Как да го кажа по-разбрано? Отварям очи и знам съвсем точно коя съм. Но също така знам и коя бих могла да бъда.

Имам добър характер и лоша фигура. Кълна се във всичко свято, което имам — четката ми за лице «Шисейдо», баба ми Амели Чупик и двойното CD на Уитни Хюстьн — ще се променя. Да, непременно ще се променя. Днес, ако си с добър характер, се оправяш в живота също толкова зле, колкото и ако си със свръхдебели бедра. Всичко е въпрос на дисциплина.

Навън постепенно се развиделява. Обичам лятно време да се събуждам заедно с деня. Това е най-прекрасното време за покълнване на мечтите. Няколко двойки ранни птички влизат в диалог, скринът пред леглото бавно се вмества във формите си, чаршафите отново стават цветни. Розови и светлосиви, с цветчета по ръба.

В кратките мигове между нощта и деня понякога имам чувството, че мога да започна живота си отначало. Бих могла да стана безшумно, да напусна безшумно досегашното си съществуване и безшумно да вляза в някое друго.

Има само две други ситуации, в които се чувствам така безтегловна и се опитвам да започна нещо съвсем ново. Когато в «Закуска в Тифани» Одри Хепбърн седи до прозореца и пее «Лунна река»:

«There’s such a lot of world to see»,

копнежът застава точно пред лицето ми. Да стоиш в Ню Йорк с китара в ръка до някой прозорец, съвсем слабичка, и да не се кахъриш заради оплакванията на съседите: «Мис Гоулайтли!» Да обичаш котката и неподходящ мъж и въпреки това да можеш да пееш. Да, това е.

Или пък: да пътувам с кола. По прав като конец път. Сама. Като Телма и Луиз. Само че без Луиз.

Аз съм много добра шофьорка. Това ме различава от повечето жени. За съжаление няма нищо друго, което да ме различава от повечето жени. Често се извинявам, при което не съм сигурна дали изобщо имам някаква вина за каквото и да било. Често враждувам с прическата си, с чупливите нокти на ръцете си и с дебеличките части от тялото си. Изслушвам десет различни чужди мнения, преди да реша какво да правя, и намирам всеки ден за хубав, ако тежа триста грама по-малко, отколкото съм била предната вечер.

Обаче, сестрички, вие, които на всяко кръстовище взимате завоите с петнайсет километра в час, които сте се впили в кормилото като отчаян каубой в своя колт и извън града трийсет минути се влачите след някой камион, тъй като ви е шубе да го изпреварите: АЗ МОГА ДА КАРАМ ПРЕКРАСНО КОЛА. И не само това: мога дори чудесно да паркирам.

Шофирането е свобода. По всяко време можеш да отбиеш. Когато видя табела, на която пише Квакенбрюк, тутакси мога да реша, че Квакенбрюк е мястото, където ще намеря щастието си. Тогава давам мигач, свивам в отбивката и започвам нов живот. Всичко е така просто. В мечтите ми.

Събота сутрин е. Малко след пет и половина. Аз се казвам Амели Кукличката Щурм, утре ставам на трийсет и две — това е единственото, което със сигурност мога да твърдя за себе си.

Ще променя живота си още преди този проклет скрин да е влязъл във формите си и преди спалното ми бельо да е приело обичайния си цвят. Нищо няма да остане такова, каквото е било. Ще се изхлузя от стария си живот и ще се откажа от привичките си. С леко сърце ще се сбогувам с всички — с изключение, разбира се, на фризьора ми Бурджи, най-близката ми приятелка Ибо, кучето ми Марпьл и спрея ми за крака «Сикстувол». Жена на моята възраст трябва да знае какво е необходимо да вземе със себе си, когато се отправя към нов живот, и какво да остави зад гърба си. Със сигурност не се нуждая повече от…

Започвам да превъртам.

Филип фон Бюлов винаги има вид на човек, който очаква ей сега да го фотографират. Дори и като спи, можеш да си помислиш, че се прави на заспал, само за да изглежда възможно най-убедително и добре.

Сигурна съм, че ако някой ден Филип бъде избран да живее в къщата на «Биг брадър», би предпочел три месеца да се откаже от сън, за да не се случи така някой път цялата нация да го чуе как хърка.

Филип винаги ухае приятно. По принцип не хълца, а също така и никога не се оригва — нямам представа как се справя с всичко това. На лицето му няма дори и една-единствена заблудена пъпчица, а тъмнорусата му коса по слепоочията е облагородена с онези сребристи коси, които направиха от Ричард Гиър сериозен мъж и впечатлиха силно, но уви, не за особено дълго време дори Синди Крофорд.

Но аз съм благодарна и на кратките мигове, в които Филип фон Бюлов изглежда като напълно нормален човек.

Например ето сега: леко, астматично закашляне. Всяко издишване носи миризми, които напомнят за последната нощ, разказват за дъха на пурета «Кохиба», за водка с тоник и чашка грапа. Устата на Филип е полуотворена, а едното й крайче сочи надолу. Като врата, закачена на криви панти. В такива моменти Филип фон Бюлов изглежда тъй, сякаш му хлопа дъската. Но това са миговете, в които безмерно го обичам.

Липсата на перфектност ме разчувства. Пребледняло лице. Чорлави коси. Гледам го и знам, че би умрял от срам, ако сега можеше да види себе си и мен, докато го наблюдавам. Рядко успявам така да се приближа до него, както сега, като спи. Сякаш най-после съм успяла да уловя същинския му вид. Искам да прекарам връхчетата на пръстите си леко по веждите му, а след това да нацелувам тънките му устни.