«Пръстенов свят»

Лари Нивън

Пръстенов свят

Глава първа

ЛУИС ВУ

Луис Ву се материализира в една от многото пътни кабини сред кипежа на нощния живот в Бейрут.

Тридесетсантиметровата му плитка имаше белотата и блясъка на изкуствения сняг. Кожата и безкосменото му теме бяха с хромовожълт цвят. Стереооптическо изображение на златен дракон красеше кралскосините му одежди. В мига на неговото появяване на лицето му бе изписана широка усмивка, разкриваща бисернобели, съвършени, стандартни зъби. Ву целият бе усмивка и приветствие. Усмивката обаче започна да чезне и угасна, разкривайки лице, наподобяващо размекваща се гумена маска. Възрастта на Луис Ву си личеше.

Той отдели няколко мига за гледката на нощния Бейрут, изпълващ се с хора, появяващи се от кабините от незнайни места. През нощта движещите се тротоари бяха изключени и преминаващите край него човешки тълпи вървяха пешком. Сетне от сигнала на часовниците се разбра, че е 23 часа. Луис Ву изправи рамене и стана част от света.

В Рещ, където даваното от него празненство беше в разгара си, вече бе започнал денят, следващ неговия рожден ден. В Бейрут беше един час по-рано. Луис изпи няколко ракии в шумен открит ресторант и се включи в изпълнението на песни на арабски и интерезик. Преди полунощ отпътува за Будапеща.

Дали гостите му вече бяха разбрали, че е напуснал собственото си празненство? Може би щяха да решат, че е в женска компания или че ще се върне след един-два часа. Луис Ву обаче бе започнал да странства сам, прескачайки разделителната линия между дните и преследван по петите от настъпващото утро. Двадесет и четири часа не бяха достатъчни за човек, отбелязващ рождения си ден за двустотен път.

Приятелите му можеха да се веселят и без него, сами да се погрижат за себе си. В това отношение разбиранията на Луис бяха неизменни.

Будапеща бе изпълнена с вино и спортни танци, с местни жители, които го приемаха като богат турист, и с туристи, решили, че е богат туземец. Танцува, пи вино и отпътува преди полунощ.

В Мюнхен се разходи пешком.

Въздухът бе топъл и чист и попроветри част от изпаренията в главата му. Повървя върху яркоосветените движещи се тротоари, добавяйки собствения си ход към скоростта им от десет мили в час. Дойде му наум, че всички градове в света имат движещи се тротоари и че на всичките скоростта е точно десет мили в час.

Тази мисъл беше непоносима. Не нова, а просто непоносима. Луис Ву бе осъзнал колко много прилича Бейрут на Мюнхен и на Рещ. И на Сан Франциско, Топека, Лондон и Амстердам. В магазините, разположени покрай движещите се тротоари във всички градове по света, се продаваха едни и същи стоки. Хората, преминаващи покрай него тази вечер, му се виждаха еднакви. Бяха облечени по един и същ начин и нямаха вид на американци, немци или египтяни, а просто на хора.

Благодарение на пътните кабини, само за три века и половина безкрайното разнообразие на земята се бе превърнало в това. Те покриваха целия свят, образувайки мрежа за моментално пътуване. Разликата между Москва и Сидней бе сведена до един миг и до една десетзвездна монета. С течение на времето градовете се бяха слели и названията им се бяха превърнали в спомени.

Сан Франциско и Сан Диего се намираха съответно в северния и в южния край на гигантския град, заел цялото крайбрежие. Колко хора обаче можеха да си спомнят кой от двата в кой край е? Един тандж знаеше!

Твърде песимистични мисли за човек, навършил 200 години.

Сливането на градовете обаче бе нещо реално и Луис го познаваше. Всички ирационалности, характерни за определено място, време и обичаи, се бяха слели в една голяма рационалност, в един Град, покрил целия свят като скучно сиво тесто. Продължаваше ли някой днес да говори дойч, инглиш, франсе, еспаньол? Всички говореха интерезик. Даже и модата на татуировките се изменяше изведнъж, внезапно.

Дали не беше време да вземе още една година платен отпуск? Да потъне в неизвестността сам, на самотен кораб, с естествен цвят на кожата и очите и небръсната брада?

„Глупости — рече си Луис. — Та нали съвсем наскоро ползвах отпуск.“ Преди двадесет години.

Полунощ обаче отново наближаваше и Луис Ву откри една пътна кабина, пъхна кредитната си карта в процепа и набра номера на Севиля.

Появи се в осветена от слънцето стая.

— Що за тандж? — зачуди се той, примигвайки. На пътната кабина навярно й бяха изгорели бушоните. В Севиля не трябваше да грее слънце. Луис Ву понечи да набере номера отново, но спря и се извърна.

Намираше се в безлична хотелска стая. В обстановка, която със своята прозаичност направи последвалия шок дваж по-силен.

От средата на стаята в него се бе втренчило нещо, което не бе нито с човешки вид, нито дори хуманоид. Стоеше на три крака и наблюдаваше Луис Ву от две посоки с две плоски глави, украсили върховете на две гъвкави и изящни шии. По-голямата част от кожата на това чудато туловище бе бяла и мека като ръкавица. Между основите на двете шии обаче започваше гъста и груба кафява грива, която продължаваше по целия гръбнак и стигаше до основата на сложната на вид първа става на задния крайник. Двата предни крака бяха широко разкрачени, така че малките ноктести копита на звяра образуваха един почти равностранен триъгълник.

Луис предположи, че създанието е извънземно животно. В тези плоски глави не изглеждаше да има място за мозъци. Забеляза обаче изпъкналостта между основите на шиите, защитена с едно удебеляване на гривата, и в главата му изплува спомен отпреди осемнадесет десетилетия.

Това бе кукловод. Кукловод от Пирсън, и неговият череп и мозък се намираха под изпъкналостта. Не беше животно. Притежаваше толкова разум, колкото и човекът. Очите му, по едно в глава, защитени от яки костни гнезда, продължаваха да гледат втренчено Луис Ву от две посоки.

Луис натисна дръжката на вратата. Беше заключена.

Не беше в плен. Можеше да набере номера на друг град и да изчезне. Това обаче въобще не му дойде наум. Не всеки ден можеше да се види кукловод от Пирсън. Бяха изчезнали от известното на човека пространство още преди Луис Ву да се роди.

— Мога ли ви помогна с нещо? — попита Луис.

— Можете — отвърна извънземното. Отвърна с глас, който разбуди мечти от юношеските години. Такъв глас щеше да подхожда на Клеопатра, Хубавата Елена, Мерилин Монро и Лорелай Хунц, събрани в едно.

— Тандж! — ругатнята му се стори по-уместна от обикновено. Няма справедливост на този свят! Не беше честно такъв глас да принадлежи на двуглаво извънземно създание с неопределен пол.

— Не се бой — рече извънземното, — знай, че можеш да избягаш, ако пожелаеш това.

— Едно време в училище съм виждал на картинка същества като теб. Мислех, че отдавна сте си заминали.

— Когато моята раса напусна известното пространство, аз не бях сред другите — отвърна кукловодът. — Останах в известното пространство, защото расата ми се нуждаеше от моето присъствие тук.

— Къде си се крил? И в коя част на Земята се намираме?

— Това не е твоя грижа. Нали ти си Луис ММГРЕВПЛХ?

— Знаел си кой съм? Преследвал си именно мен?

— Да. Открихме, че е напълно възможно да се манипулира мрежата от пътни кабини.

Луис Ву знаеше, че е напълно възможно. Само дето подкупът трябваше да е огромен, но това можеше да се уреди. Защо, обаче?

— Ще ми отнеме доста време да ти обясня — започна кукловодът.

— А ще ме пуснеш ли да изляза оттук?

Кукловодът размисли.

— Предполагам, че съм длъжен да го направя. Искам обаче преди всичко да знаеш, че съм защитен. Ако решиш да ме нападнеш, въоръжението ми ще те спре.

— Защо би трябвало да те нападам?

В гласа на Луис Ву се почувства раздразнение. Кукловодът не отговори.

— Сега си спомням. Вие сте страхливци. Целият ви етически кодекс е изграден върху страха.

— Съждението ти е неточно, но приемливо за нас.

— Е, можеше и да е по-зле — съгласи се Луис. Без съмнение, предпочиташе да си има работа с кукловод, отколкото с побърканите на расова тема триноци или с кзинтите, у които инстинктът да натискат спусъка бе твърде силно развит. Или с гроговете, от чиито туловища се подаваха смущаващи заместители на ръце.