«Принц на Хаоса»

Роджър Зелазни

Принц на Хаоса

ГЛАВА 1

Виж една коронация и все едно че си ги видял всичките. Звучи цинично и вероятно е точно така, особено ако коронованият крал е най-добрият ти приятел, а кралицата — нереализираната ти любовница. Все същата процесия, съпровождана от протяжна музика, същите неудобни, шарени одежди, същите ласкателства, речи, молитви, звънът на камбаните. Коронациите се досадни, провеждат се обикновено в най-горещите дни на годината и изискват онова лицемерно съпричастие, което се налага да разиграваш на сватби, откривания на учебната година или тайни церемонии.

И тъй, Люк и Корал станаха законни владетели на Кашфа в същата църква, в която само преди няколко часа се бях бил — за съжаление не до смърт — с откачения си брат Джърт. Като единствен, макар и неофициален пратеник на Амбър, аз се озовах в непосредствена близост до бъдещата кралска двойка и привлякох не един и два любопитни погледа. Устата ми се разтегна от служебни усмивки. Не е изключено някои от тях да са се получили малко по-иронични. Това сигурно би поразсърдило Рандъм, макар че той така и не благоволи да ме изпрати в Кашфа като свой официален представител.

Равносметката ми след първия час беше болки в краката, схванат врат и прогизнали от пот официални дрехи. Но шоуто трябваше да продължи. Винаги е така. Двамата с Люк бяхме минали заедно през какво ли не — от схватките в залата за фехтовка, състезанията на лекоатлетическата писта и посещенията на галериите до пътуванията през Сенките. Затова стоях там, пържех се в собствен сос и се чудех какао ли ще стане с него след като надене короната. Подобна промяна бе превърнала моя чичо Рандъм от безгрижен, вятърничав и безотговорен музикант в далновиден и мъдър монарх — стига, разбира се, коментарите на рода ми в Амбър да отговаряха на истината. Осъзнах, че никак не ми се иска Люк да се промени чак толкова. Нали той все пак беше доста по-различен от Рандъм, да не говорим, че беше и доста по-млад. Не е ли странно как годините променят хората? Аз лично едва тогава започвах да осъзнавам колко съм се променил под натиска на събитията, при това за доста кратко време.

Корал успя да ми пробута някаква бележка на фона на заключителния химн на църковната служба. Оказа се, че иска да се видим. Беше уточнила мястото и часа и дори бе прибавила малка карта. Някакъв апартамент в задната част на двореца. Същата вечер се срещнахме и останахме заедно до сутринта. Оказа се, че двамата с Люк били оженени още като деца като част от споразумението на Джасра с представителите на Бегма. Споразумението пропаднало — поне дипломатическата му част. За уговорения брак също било забравено, докато последните събития не опреснили паметта на някои от действащите лица. Корал и Люк не се бяха виждали от години, но според документите принцът бе женен. И макар че бракът подлежеше на анулиране, от друга страна, Корал можеше да стане кралица. Особено, ако Кашфа успее да спечели от това.

А определено имаше какво да се спечели. Еринор. Една бегманска кралица на трона на Кашфа би могла да заглади недоразуменията около спорната територия. Поне така смятала Джасра, както научих от Корал. Люк пък бил склонен да се съгласи с нея сега, когато липсвали каквито и да е гаранции от Амбър, а и споразумението за Златния Кръг вече не било в сила.

Прегърнах я. Корал не се чувстваше съвсем добре, въпреки че вече се възстановяваше с изумително темпо. Дясното й око бе прикрито с черна превръзка. Тя реагираше болезнено всеки път, когато плъзнех неволно ръка към него и дори когато погледът ми се спреше малко по-дълго върху превръзката. Не можех дори да гадая какво бе накарало Дуоркин да постави там Рубина на Справедливостта. Може би бе решил, че на това място ще е недостъпен за Лабиринта и Логрус. Разбира се, моите знания в тази област се свеждаха до нулата. След като най-после се запознах с дребничкия маг, аз се убедих, че той съвсем не е луд. Само дето това заключение не ми помагаше особено при разгадаването на загадъчните способности, които древният мъдрец явно притежаваше.

— Какво е усещането? — попитах аз.

— Доста странно — отвърна Корал. — Не точно болка. Има нещо общо с чувството, което изпитвам при контакт чрез Картите. Само че го долавям непрекъснато, а не само в определени случаи. Все едно съм застанала пред някаква врата. Силите се движат около и през мен.

Мигом се озовах в центъра на сивия пръстен с неговото колелце от червеникав метал и безбройните ефирни нишки. Почувствах се като паяк в средата на огромна паяжина. Една ярка пулсираща линия привлече вниманието ми. В другия й край, на някаква далечна Сянка, открих могъща сила, която можеше да бъде използвана за проучване. Насочих я внимателно към прикрития кристал в очната кухина на Корал.

Не усетих някакво съпротивление. Всъщност не усетих абсолютно нищо. Все пак в съзнанието ми се появи видение — една огнена завеса. Проникнах отвъд завесата и усетих как енергийната нишка забави постепенно своя ход и накрая спря. После трепна, сякаш се бе озовала на ръба на някаква празнота. Усещането не беше като при настройването към Рубина, поне така както си го представях аз, и слава Богу, тъй като не ми се искаше да привличам точно сега вниманието на Лабиринта. Тласнах отново нишката и усетих прилив на ужасяващ студ, който неутрализира призованите от мен сили.

Все пак моята собствена енергия остана непокътната. Проникнах още по-дълбоко и забелязах бледо петно светлина, подобно на далечна мъглявина върху основа в наситено червено, червено като портвайн. Приближих се към светлината и тя се превърна в сложна триизмерна конструкция, която ми се стори полупозната. Това трябваше да е пътеката, която адептът следва при настройването към Рубина, поне така ми я бе описал баща ми. Добре, значи бях проникнал в Кристала. Замислих се дали да не си опитам късмета.

— Не продължавай нататък — каза един непознат глас, който идваше от Корал. Тя като че ли бе изпаднала в транс. — Няма да бъдеш допуснат по-навътре.

Изтеглих нишката си. Нямах никакво желание да си търся белята с излишно нахалство. Чрез своето Логрус-зрение, което поддържах още от последните бурни събития в Амбър, установих, че Корал е обгърната и проникната от излъчването на по-висшата версия на Лабиринта.

— Защо? — попитах простичко.

Не бях удостоен с отговор. Корал трепна, после тръсна глава, погледна ме и попита:

— Какво стана?

— Ти задряма — отвърнах аз. — Нищо чудно, след приумиците на Дуоркин и целия стрес…

Корал се прозина и отново се отпусна в леглото.

— Да — промърмори тя едва чуто и след това наистина заспа.

Свалих ботушите и по-неудобната част от облеклото си. Опънах се на леглото до нея и дръпнах завивката върху двама ни. И аз бях уморен. Освен това ми се искаше да прегърна някого.

Не знам колко време съм спал. Мъчиха ме мрачни, вихрени сънища. Лица — човешки, животински, демонични — се въртяха около мен и нито едно от тях не се отличаваше с особено ведро изражение. Дървета падаха покосени и в клоните им лумваха пламъци, земята тръпнеше и се разцепваше, морета кипяха и от повърхността им се издигаха гигантски вълни, които заливаха сушата, луната бе оплискана с кръв и отнякъде долиташе неистов вой. Нещо ме викаше по име…

Могъщ вятър тласкаше кепенците с все сила и те се удряха с гръм и трясък в дървените каси на прозорците. В съня ми в стаята се промъкна някакво създание. То се сви на кълбо до леглото и започна тихо да повтаря името ми. Сякаш цялата стая се тресеше. Спомних си Калифорния. Като че ли бе започнало земетресение. Писъкът на вятъра се превърна в рев и чух как някъде отвън се прекършват дървета и рухват кули…

— Мерлин, принце от рода на Сауал, принце на Хаоса, събуди се — казваше създанието, скърцаше със зъби и започваше отново.

След четвъртото или петото повторение изведнъж ми просветна, че това вече може и да не е сън. Отвън долитаха крясъци. Стаята просветваше от ярките пулсации на мълниите, последвани от почти мелодичния грохот на гръмотевиците.

Още преди да отворя очи, преди да помръдна, призовах едно защитно заклинание. Звуците бяха реални, а на пода лежеше съвсем истински, изскубнат от пантите капак на прозорец. Създанието до леглото също беше от плът и кръв.

— Мерлин, Мерлин. Събуди се, Мерлин — повтаряше то. Беше с дълга муцуна, заострени уши, впечатляващи зъби и нокти, сиво-зелена козина, големи очи и блестящи от влагата, ципести крила, прибрани към тялото му. Не можех да преценя по изражението му дали се хили, или гримасничи от болка. — Събуди се, Господарю на Хаоса.

— Ти ли си, Грайл — казах аз, обръщайки се по име към стария слуга на семейството ми в Хаос.

— Да, господарю — отвърна съществото. — Същият, който някога те научи да играеш на Танца на кокалите.

— Мътните да ме вземат!