«Адвокат на улицата»

Джон Гришам

Адвокат на улицата

1

Човекът с гумените ботуши влезе в асансьора след мен. Отначало не го видях, но долових миризмата му — острия дъх на тютюн, евтино вино и живот по улиците без срещи със сапуна. Поехме нагоре сами и когато най-сетне се озърнах, видях ботушите — черни, мръсни и доста големи за него. Оръфаният намачкай шлифер стигаше до коленете му. Отдолу бе надянал няколко слоя кирливи дрехи, тъй че изглеждаше възпълен, дори дебел.

Но не от добро хранене; зиме столичните бездомници навличат всичко, което си имат, или поне така ми се струваше.

Беше чернокож и вече на възраст — прошарената му коса и брада не бяха мити и подстригвани от години. Гледаше право напред през масивните слънчеви очила, без да ми обръща капка внимание, тъй че за момент се зачудих какво толкова съм го зяпнал.

Просто не му беше мястото тук. Нито в тази сграда, нито в този асансьор. Адвокатите на всичките осем етажа бяха служители в моята фирма, и то с работно време, което дори след седем години продължаваше да ми се струва чисто издевателство.

Обикновен бездомник, търсещ спасение от уличния студ. Обичайно явление в центъра на Вашингтон.

Но нали имахме охрана тъкмо за да ни пази от тая сган.

Спряхме на шестия етаж и едва сега осъзнах, че той не бе натиснал бутон, не бе избрал етаж. Просто бе тръгнал след мен. Побързах да изляза и докато прекрачвах във великолепната мраморна приемна на „Дрейк и Суини“, хвърлих бегъл поглед през рамо, колкото да видя как стои в асансьора, продължава да зяпа в нищото и не ми обръща капка внимание. Мадам Дьовие, една от най-непробиваемите служителки в приемната, ме поздрави с типичното си високомерно презрение.

— Дръж асансьора под око — казах аз.

— Защо?

— Някакъв скитник. Май ще трябва да викнеш охраната.

— Ама че народ — рече тя с превзетия си френски акцент.