«Здрач»

Стефани Майер

Здрач

На по-голямата ми сестра Емили, без чийто ентусиазъм тази история щеше да остане незавършена.

А от дървото за познаване добро и зло,

да не ядеш от него;

защото, в който ден вкусиш от него,

бездруго ще умреш.

Битие 2:17

Предговор

Никога не съм мислила как ще умра. Въпреки че през последните няколко месеца имах достатъчно причини да го направя. Но дори да се бях замисляла, едва ли можех да си го представя именно по този начин.

Останала без дъх, се взирах през дългата стая в тъмните очи на преследвача, а той ми отвръщаше с приятен поглед.

Със сигурност това бе добър начин да умреш — вместо някого, когото обичаш. Дори е благородно. Би трябвало това да е от значение.

Осъзнавах, че ако не бях отишла във Форкс, сега нямаше да съм изправена пред смъртта. Ала в момента бях толкова уплашена, че не бях в състояние да изпитам съжаление за решението си. Когато животът ти предлага мечта, надхвърляща всичките ти очаквания, няма причина да тъжиш, че краят идва.

Преследвачът ми се усмихна приятелски, докато се приближаваше бавно към мен, за да ме убие.

(обратно)

1. Първа среща

Майка ми ме откара до летището със смъкнати прозорци на колата. Във Финикс бе 24 градуса, а небето — съвършено, безоблачно синьо. Носех любимата си риза без ръкави, поръбена с бяла дантела. Един вид като жест за сбогом. Ръчният ми багаж се състоеше от един анорак.

На Олимпийския полуостров в северозападната част на щата Вашингтон, под почти постоянна пелена от облаци, съществува малко градче на име Форкс. Върху това незначително градче вали повече, отколкото където и да било в Съединените щати. Именно това градче и неговият печален, вездесъщ полумрак беше напуснала майка ми заедно с мен, когато съм била едва на няколко месеца. Пак в същото градче бях принудена да прекарвам по един месец от лятната си ваканция, докато не навърших четиринадесет години. Тогава най-после ударих с юмрук по масата, така че през последните три години с баща ми Чарли ходехме за по две седмици на почивка в Калифорния.

И ето че сега отивах като доброволен изгнаник отново във Форкс — крачка, на която гледах с огромен ужас. Ненавиждах Форкс.

Обожавах Финикс. Обожавах слънцето и неописуемата жега. Обожавах шумния, разпрострял се във всички посоки град.

— Бела — повтори майка ми, преди да се кача на самолета, вероятно за хиляден път — не е необходимо да го правиш.

Майка ми изглежда като мен, като се изключат късата коса и бръчките от смях. Почувствах миг на паника, когато се взрях в широко отворените й като на дете очи. Как можех да оставя любящата си, непостоянна, разсеяна майка да се оправя сама? Вярно, вече си имаше Фил и вероятно сметките щяха да се плащат, в хладилника щеше да има храна, в резервоара на колата й — гориво, щеше да има и на кого да се обади, като се изгуби, но все пак…

— Искам да отида — излъгах. Никога не съм била добра в лъжите, но конкретно тази повтарях толкова често напоследък, че вече звучеше почти убедително.

— Предай много поздрави на Чарли.

— Ще му предам.

— Скоро ще се видим — настоя тя. — Можеш да си дойдеш у дома, когато пожелаеш — веднага ще се върна, ако имаш нужда от мен.

В очите й обаче долавях, че обещанието й струваше много.

— Не се тревожи за мен — казах настойчиво. — Всичко ще бъде наред. Обичам те, мамо.

Тя ме притисна силно за миг, след това се качих на самолета и я изгубих от поглед.

Полетът от Финикс до Сиатъл трае четири часа, после още един час в малък самолет до Порт Анджслис и накрая един час с кола до Форкс. Летенето по принцип не ме притеснява, но онзи един час в колата с Чарли леко ме тревожеше.

Всъщност Чарли се бе държал доста мило по отношение на цялата работа. Изглеждаше искрено доволен, че за първи път щях да живея при него за по-продължително време. Вече ме бе записал в гимназията и щеше да ми помогне да си купя кола.

Но определено щеше да е неловко. И двамата далеч не бяхме от приказливите, а и не знаех какво всъщност да кажа. Наясно бях, че е доста объркан от решението ми — както майка ми преди мен и аз не бях крила неприязънта си към Форкс.

Когато кацнах на летището в Порт Анджелис, валеше дъжд. Не го приех като лоша поличба — просто като неизбежна реалност. Вече се бях сбогувала със слънцето.

Чарли ме чакаше с полицейската кола. Това също не ме изненадваше. За добрите хорица от Форкс Чарли бе полицейският началник Суон. Всъщност основният мотив зад желанието ми да си купя кола, въпреки оскъдните ми спестявания, бе, че отказвах да ме возят из града в кола с червени и сини лампи на покрива. Нищо не предизвиква такива задръствания като присъствието на полицай.

Когато се смъкнах замаяна от самолета, Чарли ме прегърна неумело, само с едната ръка.

— Радвам се да те видя, Белс — каза той усмихнат, като по навик ме прихвана и ми възвърна равновесието. — Не си се променила много. Как е Рене?

— Мама е добре. И аз се радвам да те видя, татко. — Не ми позволяваше да му казвам Чарли.

Багажът ми се състоеше от няколко чанти. Повечето от дрехите, които носех в Аризона, бяха твърде промокаеми за Вашингтон. С майка ми бяхме вложили част от спестяванията си, за да допълним зимния ми гардероб, но пак си беше оскъден. Всичко лесно се събра в багажника на полицейската кола.

— Открих една добра кола за теб, страшно евтина — обяви той, когато закопчахме коланите.

— Каква кола? — Прозвуча ми съмнително, че каза «добра кола за теб» вместо само «добра кола».

— Ами всъщност е пикап, шевролет.

— Откъде го намери?

— Нали помниш Били Блак от Ла Пуш? — Ла Пуш е малкият индиански резерват на брега.

— Не.

— Идваше на риба с нас през лятото — подсказа ми Чарли.

Това обясняваше защо не го помня. Доста ме бива да блокирам болезнени, ненужни спомени.

— Сега е в инвалидна количка — продължи Чарли, след като не реагирах, — така че вече не може да кара и предложи да ми продаде пикапа си евтино.

— Коя година е? — от промененото му изражение ми стана ясно, че точно този въпрос се бе надявал да не задам.

— Ами, Били е свършил доста работа по мотора — всъщност е само на няколко години.

Надявах се да не ме подценява дотолкова, смятайки, че така лесно ще се предам.

— Кога го е купил?

— През 1984 година, струва ми се.

— А нов ли го е купил?

— Ами, не. Май е бил нов някъде в началото на шейсетте — или най-късно в края на петдесетте — каза той смутено.

— О, татко, не разбирам от коли. Няма да мога да я поправям, а ако нещо й се развали, как ще си позволя механик…

— Повярвай ми, Бела, това нещо върви страхотно. Вече не ги правят такива.

Това нещо, помислих си… имаше потенциал — поне като прякор.

— А какво разбираш под страшно евтино? — В крайна сметка по тази част не можех да правя компромиси.

— Виж, миличка, аз един вид вече я купих. Нещо като подарък за добре дошла — Чарли ме погледна с крайчеца на окото си с изпълнено с надежда изражение.

Еха. Безплатно.

— Нямаше нужда да го правиш, татко. Идеята ми беше сама да си купя кола.