«Родова книга»

Владимир Мегре

Родова книга

Кой възпитава децата ни

На вратата на кабинета в частната поликлиника висеше табелка, която известяваше, че в него има прием доктор на медицинските науки, специалист по детска психология. На табелката бяха изписани фамилията, името и бащиното име на лекаря, когото ми бяха препоръчали като едно от най-големите научни светила по въпросите на взаимоотношенията между деца и родители. Записах се за прием при него последен, за да не ограничавам себе си и него във времето:ако разговора се окажеше полезен щях да предложа на лекаря допълнително заплащане за да продължим важният за мен разговор.

Зад бюрото в кабинета седеше човек на пенсионна възраст с тъжно лице. Той уморено подреждаше в папка изписани листи хартия. След като ми предложи да седна, лекарят сложи пред себе си чист лист хартия и каза;

— Слушам ви. Какви са проблемите?

За да не разказвам дългата история, свързана със събитията след срещата с Анастасия в тайгата, аз се постарах да изложа същината на въпроса колкото може по-кратко:

— Александър Сергеевич, нужно ми е да установя контакт с дете, със своя син, който скоро ще навърши пет години.

— Смятате, че сте загубили контакта с вашия син? — уморено и безучастно попита психологът.

— Такъв осмислен контакт почти не е имало. Стана така, че след неговото раждане, аз почти не съм общувал с детето. Видях го в съвсем кърмаческа възраст, а после… Нито веднъж не съм разговарял с него, и изобщо той е започнал да осмисля живота без мен. Живеехме отделно, но сега ми предстои среща с моя петгодишен син и разговор с него. Може би съществуват някакви методи, които помагат да се предразположи детето към мен? Има случаи когато мъж се жени за жена, която вече си има дете и някак си създава контакт с него, става му и баща и приятел.

— Методи, разбира се има, но не винаги са еднакво ефективни. Много неща във взаимоотношенията между деца и родители зависят от индивидуалностите в характерите.

— Разбирам, но все пак ми се иска да знам тези конкретни методи.

— Конкретни… Какво пък… Когато се появите в семейството, а трябва да разберете, че даже сама жена с дете това е вече семейство, постарайте се колкото може по-малко да нарушавате приетият от тях начин на живот. За вашия син, вие ще бъдете известно време страничен човек и трябва да се примирите с това. Трябва отначало да се вгледате във всичко и да разрешите да се вгледат във вас. Постарайте се да свържете своето появяване с изпълнението на по-рано неизпълними желания и мечти на детето. Научете от майка му, за каква играчка е мечтало, но тя не е могла да му я купи. Самата тази играчка вие не бива да купувате. Започнете някак разговор с детето за своето детство, за своите играчки и за коя сте мечтали. Ако той подхване разговора и ви съобщи за желанието си да има същата такава играчка, предложете му заедно да отидете в магазина и да купите желаната играчка. Важен е самият процес на разговора, общото излизане. Момчето трябва да ви довери мечтата си, да ви разреши да участвате в нейното осъществяване.

— Примерът с играчките не е много подходящ за мен. Моят син още не е виждал играчките, които се продават в магазините.

— Странно… Значи, не подхожда?… Нека уважаеми да говорим честно. Ако искате да чуете съвет, полезен за вас, разкажете ми по-подробно за своите взаимоотношения с жената, която ви е родила син. Коя е тя? Къде работи, къде живее? Какъв е доходът на семейството? Какво според вас, е станало причина за вашата раздяла?

Разбирах, че за да чуя от психолога по-конкретни съвети, ще ми се наложи да му разкажа за отношенията си с Анастасия, които аз самият още не разбирах много, затова и не си представях как да ги изложа пред психолога. Без да назовавам името й, аз му казах следното:

— Тя живее в много затънтена местност в Сибир. Запознах се с нея случайно, когато бях там с търговска експедиция. След началото на перестройката аз започнах бизнес в Сибир: прекарвах с кораб стоки към вътрешността на поречието на Об, а обратно докарвах кожи, риба и диворасли.

— Ясно. Значи кто Паратов: Разхождал се търговец по реката сибирска за завист на всички.

— Не съм се разхождал, а работех. Предприемачите винаги имат много грижи.

— Да речем, че имат, но и да се позабавлявате, успявате, вие, предприемачите.

— Изобщо не беше развлечение това, което се случи между мен и тази жена. Аз поисках да имам син от нея. И по-рано бях искал син, после забравих за това си желание. Годините си минаваха… А като я видях… Колко е здрава, млада, красива… Сега почти всички жени са някак болнави, повяхнали, а тя — здрава и цъфтяща. И си помислих, че детето също би било красиво и здраво. Тя ми роди син. Ходих при него когато беше съвсем малък, още не можеше да ходи и да говори. Държах го на ръце. След това не съм общувал с него.

— А защо не сте общували?

Как да му обясня на този човек в кратък разговор всичко онова, което бях написал в няколко книги. Как да му кажа, че Анастасия отказа да напусне своята полянка в тайгата и да се пренесе със сина ни в града, а аз не съм приспособен към живота в тайгата? И че именно тя не ми даваше възможност не само да му подарявам традиционните грачки, но и просто да общувам с него. Всяко лято аз отивах в сибирската тайга, на полянката, където живееха Анастасия и моят син, но така и успях да видя сина си.Всеки път той се оказваше някъде другаде, не край Анастасия, а при дядо й или прадядо й, които живееха в съседство, в дълбините на безкрайната сибирска тайга. Анастасия отказваше да ме заведе на гости и нещо повече: всеки път упорито настояваше, че първо трябва да се подготвя за разговора със сина си.

Когато се опитвах да започна разговор за възпитанието на децата, аз задавах на много мои познати един и същи въпрос, който винаги предизвикваше недоумение и неразбиране, макар да беше съвсем прост:

— Ти разговарял ли си някога сериозно с детето си?

В крайна сметка винаги ставаше ясно, че темите на разговор при всички са еднакви: «Иди да ядеш… Време е да спиш… Не прави бели… Прибери си играчките… Научи ли си уроците?…»

Детето пораства, тръгва на училище, а да поговорят за смисъла на живота, за предназначението на човека или дори просто за това какъв жизнен път му предстои, на мнозина не им достига време или пък не смятат подобен разговор за важен. Може би смятат, че сега не му е времето че ще успеят по-късно. Но не успяват. Детето пораства…

Но ако ние дори не се опитваме да говорим сериозно със своите деца, кой тогава ги възпитава?

Защо Анастасия не ми даваше да общувам с моя роден син през всичките тези години? От нещо неизвестно се е бояла или нещо е предотвратявала?

И ето че дойде ден, когато тя внезапно попита: «Владимир, чувстваш ли се готов да се срещнеш със своя син и да поговориш?» Аз й отговорих, че искам да се срещна, но не можах да произнеса думата «готов».

През всичките тези години аз четях всичко, което можах да намеря за взаимоотношенията между родители и деца. Пишех книги, изказвах се на конференции в различни страни, но почти не пишех и не говорех за най-главното, което ме интересуваше през тези години — за възпитанието на децата и за отношението на по-старото поколение към тях.

Обмислях множество съвети от литературата за възпитание на децата, обаче все по-често си спомнях една фраза на Анастасия: «Възпитанието на децата — това е възпитание на самия себе си» Дълго време не ми беше ясен смисълът на тази фраза, но в края на краищата аз направих за себе си твърд извод: нашите деца ги възпитават не родителските нотации, не детската градина, училището или института. Нашите деца ги възпитава начина на живот: нашият начин на живот, начина на живот на обществото като цяло. И каквото и да казват родителите, учителите в училище или в друго просветно учреждение, каквито и мъдри системи за възпитание да се прилагат, децата ще следват наложилият се край тях начин на живот на мнозинството от хората.

Следователно излиза, че възпитанието на децата изцяло зависи от собственото разбиране за света, от това, как живееш ти самият, твоите родители и обществото като цяло. В болно, не щастливо общество могат да се родят само болни и нещастни деца.

— Ако подробно не ми разкажете за взаимоотношенията си с майката на вашия син, ще ми бъде трудно да ви дам действен съвет, — прекъсна проточилата се пауза психологът.

— Дълго е за разказване. С две думи, животът ми така се завъртя, че няколко години не съм общувал със сина си, и толкова.