«Модерната поезия»

Гео Милев

Модерната поезия

Когато в 1857 година се появили на свят Бодлеровите „Цветя на злото“, старият Виктор Юго не можал да се въздържи да не каже: „Тези поеми внасят един «нов трепет» (un frisson nouveau) във френската поезия“. „Цветята на злото“ наистина вливаха в поезията (не само във френската) един трепет, много по-мощен и много по-пространен от „трепета на демоничната фантазия“, както беше се изразил един български критик; „новият трепет“ на една нова душа — „модерната душа“ е оная душа, която щеше да създаде по-късно цялата нова, съвременната наша поезия — оная поезия, която и до днес — по навик от натуралистично време — наричат ту „символизъм“, ту „модернизъм“, ту пък дори „декадентство“. Този „нов трепет“, трепетът на модерната душа, се обърна скоро в изтръпване, треска и вулканически трус, който изкърти най-сетне поезията из каменния зандан, в който я бяха вградили класическите традиции, завещани още от времето на Хомера и Аристотеля. То са същите ония традиции, против които се обяви от край време разпаленият романтизъм на Виктор Юго, но едва ли можа да ги победи; а още по-малко стори това — пък трябва ли и да се казва? — реализмът на Флобера и натурализмът на Зола. Аз казвам Хомер и Аристотел и нямам пред очи само псевдокласичните традиции на XVIII в., въплотени в поезията на един Жан Батист, Русо, един Волтер, един Парни — учителя на Пушкина и пр.: — модерната поезия, новата поезия, новото изкуство трябваше да се еманципира всецяло от вековните традиции на старото изкуство, ако искаше да бъде ново изкуство. И то стори това, като взе за негова основа не вече старата природа, не вече реалния свят, а един нов иреален свят — света на душата, — почувствуван пръв път в изкуството чрез Шарл Бодлера. Или по-право речено: почувствувана пръв път с нужната мела и повелителност. Защото Бодлер не е първият, а само — последният от първите. Има и други, които го предшествуват: Едгар По — неговият учител и вдъхновител — и Жерар де Нервал — предтечата на Верленовия символизъм. Нещо повече: модерната душа се е манифестирала още пет века по-рано чрез поезията на гениалния нехранимайко François Villon. Неговата поезия обаче е останала просто задушена между голямото гъмжило ренесансови песнопения и класицизми à la Хораций.

* * *

Душата изобщо е наистина едно метафизично понятие, без което обаче не е възможно никакво разглеждане и разбиране на модерната поезия. То е душата на нашата епоха — затворена в своя пространен мир и унесена по неземни блянове и преди всичко нервна и чувствителна като мимоза, каквато са я създали цели двайсет века. То е душата, която е съдържала винаги нещо „патологично“ у себе си, според Ламброзо и Нордау. Тя е частицата, която живее в гърдите на всеки от нас — като завещание и наследство от прадедите ни. Това е изворът, из който извира нашата нова поезия и цялото изкуство изобщо.

То е наистина едно „метафизично“ понятие, несъществуващо в днешната рационално-биологична философия, без което обаче модерната поезия е положително немислима и необяснима. Защото — както казах — тази метафизична душа е извор на една нова творческа сила в изкуството, нова творческа сила, която го поставя под законите на една всецяло нова естетика, с нейните нови метафизични елементи и понятия, и тъкмо затова — всецяло различни и противоположни на тези в старата естетика. Новата естетика — такава, каквато я създава новото изкуство — не е повече логика и познание, а: — макар че звучи доста парадоксално — интуиция. Естетиката на модерното изкуство е — както и самото изкуство — метафизика. Без съмнение това са пространни въпроси из областта на новата естетика, които ни интересуват тук дотолкова само, доколкото имат свръзка с въпроса за методите при разглеждането на модерната поезия. — А приложени към новата поезия, старите естетични или литературни методи водят към абсурд и едностранчивост. Една едностранчивост спрямо модерната поезия е разглеждането, което правят някои от старите филолози, като не намират нищо по-важно и по-интересно в новата поезия от метриката и ритъма. Друга едностранчивост е критиката на естетични критици, като Емил Фаге напр., които разпалено ни обясняват какво било символизъм; — а то било: „алегория“ (une allegorie qui est bonne). А трета — може би още по-несъстоятелна — едностранчивост е разглеждането на „модерната поезия“ като следствие на някаква си „агония на буржоазния свят“.

Но тук аз чувствувам, че трябва да поясня малко по-добре заглавието на тази бележка. Именно: думата ми е за „модерната“, а не изобщо за съвременната наша поезия, цялата поезия на нашето време — една тъй безразборна смесица от поезия и натурализъм. „Модерна поезия“ или „нова поезия“ — това е литературен термин, който си има едно собствено монополизирано значение и не може да се лепи току-така, където дойде на ръка. То ще каже, че „модерната поезия“ е само една особена част от съвременната литература и не трябва да се вместват в нея напр. Мирбо, Шницлер, Хауптман и др. Модерната поезия, за която говоря аз, поезията на модерната душа, се корени много по-дълбоко от „агонията на буржоазния свят“ и анализът на една социологична критика е безполезен в даден случай. Защото модерната поезия не е рожба на една тясна съвременност, а рожба на една пространна исторична универсалност, която изисква своя психоисторичен, а не социоложки анализ. Този именно анализ ще ни открие като първа и съществена основа на модерната поезия (не литература!) — душата; неговата работа е да проследи раждането и израстването на тази душа — модерната душа. Разбира се, този психоисторичен анализ — анализ на културната история от двайсетина столетия насам — съставя, от своя страна, едно обширно научно изследване, което може да се яви на това място само в своя схематичен образ — като едно уяснение на основите на модерната поезия.

* * *

Първата и съществена основа на модерната поезия е душата, модерната душа. Разбира се, подобна една мисъл не ни пада пред очи току-така от небето, а е резултат на една обстойна критика на идеите в самата модерна поезия. Пък освен това подбуди и напътствия към нея ни дава и едно странично, но твърде важно обстоятелство. Именно, че родното място на модерната поезия е Фландрия. Двама от най-големите и най-типични модерни поети са коренни фламандци: Метерлинк и Верхарн.

Твърде често съм имал случай да стоя в съзерцания пред една широка картина на неотдавна починалия берлински художник Скарбина, представяща черква във Фландрия, една стара черква във Фландрия: нощ, широк площад, озарен от тайнствена, здрачно зеленикава месечина и прерязан от широки полунощни сенки. През него прекосява някакъв закъснял момък, сгушен и с вдигната яка. Отсреща над тъмните остри покриви се издига тайнствената черковна камбанария, подобна на някаква старинна рицарска кула. Нищо друго освен нощ, звезди, месечина и мълчание: Фландрия. Цялата Фландрия! — както казва Верхарн.

Тази тъмна стара черква, тази готическа средновековна черква, тъмна и мълчалива, е наистина един страшен затвор, за който историчната легенда говори много. В него е била затворена някога душата, старата езическа и сурова човешка душа. Там душата е била разпъната сред една гмеж от сенки и привидения, разпъната между Грях и Блаженство, между Добро и Зло; там, в тази тъмна средновековна черква, тя е била сътрисана от страх и музика. То е студеният и влажен затвор, в който е измръзнала огнената кръв на езическите времена. Там вътре, в тази черква, в монастиря, „dans le cloître“, е създадена нашата модерна душа, из която изникна модерната символична поезия.

* * *

Едва ли е съществувала някога друга някоя морално-религиозна философия, която да е упражнила такова голямо влияние върху психичното сложение на света, както християнството на Христос — философията на търпение и смирение, на страх и безволие. Чрез черквата християнството не само е изработило духовния свят на една пространна епоха, но е изработило тоже основите за духовния свят на още един цял низ от следващи епохи, изработило е психологията на тези епохи. Неговото влияние ще се чувствува довеки в живота на човешката мисъл. Защото то е изградило един зид зад нас, който не ще прескочим, за да се върнем назад, при стария свят. Потънал е вече старият свят, и неговите полета, и неговите морета, потънала е безвъзвратно и Атика, и Аркадия с нейните сатири и дриади; и Пан е мъртъв отдавна… Pan is dead. — Онова, което се е създало, то ще остане; и ако даже се разруши, пак ще останат неговите развалини, ще остане неговата сянка, неговото име поне. А създала се е Психея: родила се е чрез смъртта на Пана. Създала се е модерната душа чрез едно продължително изтезание на старата езическа душа, създала се е като хуманизувано преобразуване на тази сурова езическа душа „l’âme antique, qui était runique et vaine“.

А това е дело и подвиг на средните векове. Едно голямо дело във всеки случай, ако не голям подвиг. При такъв един поглед върху работата на средните векове те се явяват не като „векове на тъмнина, застой и невежество“ — както обикновено се прекоросват в училищата, — а векове с огромно психокултурно значение, векове, в които се е изработила психичната основа — най-малко — на нашата художествена съвременност.

* * *