«Открадни сърцето ми»

Кристина Скай

Открадни сърцето ми

ПРОЛОГ

Норфък. Англия, Август 1809

Уилям Сейнт Клеър се бе втренчил в последната бутилка на писалището си. После се намръщи и вдигна бледо златистата течност към потрепващата светлина на свещта.

Да, лавандуловата реколта беше наистина превъзходна тази година. Доходът от парфюмените му масла щеше да бъде двойно по-голям от очаквания, достатъчен да му даде възможност да засее още два хълма и да пробва великолепна нова разновидност на бялата лавандула.

Сейнт Клеър въздъхна и премести гарафата, после се облегна назад и прокара ръка по врата си.

Фини капчици вода напръскаха стъклените стени на оранжерията. Клеър усети уханието на свежия вятър, който се носеше откъм брега, примесен с мирис на лавандула и рози.

Беше изминал едва месец, откакто бе пристигнало първото предупредително писмо. Оттогава му се струваше, че е остарял с десет години. И нещата щяха да се влошават с потайното приближаване на врага му без лице.

Погледът му падна върху миниатюра в рамка, поставена в единия край на писалището. Красивото му, строго лице потъмня от тревога, докато се взираше в лицето на дъщеря си. Устните й бяха пълни и дръзки, буйните й кестеняви къдри изразяваха същата жизненост, която бележеше решителната й малка брадичка. Едва шестнадесетгодишна, тя вече имаше излъчването на майка си.

Уилям нежно докосна портрета, рисуван с маслени, бои, замислен за съпругата, която бе загубил твърде млада и за дъщерята, която изглеждаше вече толкова голяма.

Някъде зад гърба му се чу звук от изпращяване на сухо клонче. Високият плантатор бързо се извърна към прозореца. Сърцето му биеше силно.

Да пукне, ако им се даде без бой! Това бе сигурно! Който и да се криеше в сенките, щеше да научи това достатъчно скоро. Клеър благодари на Бога, че бе изпратил Сузана и малкия Брандън на юг, при по-големия си брат в Кент. Старият Арчибалд беше почти глух, но беше безпогрешен стрелец и мразеше непознати. Да, при него двете деца щяха да бъдат в безопасност, помисли си Уилям. По-голямата му дъщеря, Джесика, беше мъртва от дванадесет месеца и може би така беше по-добре. Съпругът й, сър Чарлз Милбанк, както личеше по-всичко, се превръщаше в закоравял негодник. Сейнт Клеър бе изказал своите съмнения за Милбанк още в самото начало, разбира се, но Джесика бе останала непоколебима.

Трябваше да бъде по-твърд, мрачно си помисли мъжът с посивяла коса. Беше твърде късно за Джесика, но не и за Сузана и Брандън.

После извади пистолет от джоба си, мълчаливо предизвиквайки своя враг да се разкрие.

Но от тъмнината не дойде друг звук. Нищо не помръдна с изключение на едно мишле с вирнат нос и гордо щръкнала опашка, което изприпка но топлите червени керамични плочки.

Уилям бавно плъзна пистолета обратно в джоба си. Трябваше да се погрижи за себе си в името на децата.

Той седна отново на стария плетен стол. Подреди купчината доклади за семената, после ги пъхна в едно чекмедже. Сега трябваше да помисли за Сузана и Брандън. Трябваше да им остави нещо, за да противодейства на лъжите, които бяха обречени да чуят. Ако не действаха внимателно, те щяха да изгубят всичко. Враговете му щяха да се погрижат за това.

Трябваше да бъде практичен и хладнокръвен. Нямаше време за губене в напразни надежди.

Сейнт Клеър извади от едно чекмедже кутия от абанос, инкрустирана с корали и перли. Той дълго се взира в полираното дърво, подарък от любимата му съпруга, починала преди четири години. После взе писалката и започна да пише.

15 вгуст 1809

Моя скъпа Сузана,

Вероятно ще изминат много седмици, преди да намериш този дневник, а може би дори години. Но има неща, които трябва да знаеш, тайни, които трябва да предам, без враговете ми да ги открият.

Преди да прочетеш това, ще си чула много неприятни истории за мене. Без съмнеше хората ще говорят, че съм сложил край на живота си от отчаяние. Това ще бъде лъжа, разбира се, но понякога от лъжите боли най-много. Ще се опиташ да предпазиш малкия Брандън от най-лошото, нали?

В този дневник е истината, дъще моя. Пази го добре, тъй като има мъже, които биха убили, за да го притежават. Разучи това, което съм ти казал и добре си помисли как да го използваш. Бъди смела и умна.

Бъди смела. Изживях пълноценно живота си, изпълнен с приключения и рискове. Работата ми беше моята радост, ти и Брам — моят живот.

Съвсем наскоро разбрах за грозящата ни опасност. Заради тебе и Брандън взех това решение.

Знай, че не ми е лесно да напиша всичко това. Но когато го прочетеш, ще бъде прекалено късно, защото вече ще съм мъртъв…

(обратно)

ПЪРВА ГЛАВА

Пустоша Норфък, Англия, Май

Луната беше пълна, духаше силен вятър. Великолепна нощ за отмъщение.

Той седеше на коня си, отпуснал юздите и наблюдаваше далечната сребриста лента там, където пътят извиваше към брега на Норфък.

Облеченият в черно ездач познаваше всяко кътче от местността. Беше я пребродил открай докрай. А сега беше време да осъществи злокобните си планове.

Той плъзна върху лицето си маската от черна коприна точно над белега, който проблясваше край устните му.

Нямаше време за мечти и съжаление. Не и тази нощ.

Тази нощ тъмнината зовеше. Църковните камбани бяха отмерили полунощ и всичко наоколо бе потънало в мрака на сенките.

Беше време най-страшният норфъкски разбойник отново да яхне коня си.

Малката кръчма бе претъпкана с хора. Из въздуха се носеха дим и тръпчива миризма на евтин алкохол.

— Каква е цената за момичето?

Пиянско мърморене посрещна това предизвикателство.

— Хайде, приятели! Вие мъже ли сте, или голобради момчета, за да пропуснете такъв шанс? Момичето е превъзходно, кожата му е гладка като сатен.

Петимата мъже, скупчени около разнебитената маса, се изправиха. Кръвясалите им очи се присвиха в стремежа им да различат по-ясно жената, която се виждаше през дупката на стената. Завесата беше прозрачна, но те виждаха само един пищен силует.

— Кой ще каже, че тя е това, което твърдиш, Милбанк? Добре ни ошушка миналия път, знаеш го. Платих ти триста лири за недокосната девица. Вместо това получих пъпчива нахалница от Фалмът!

— Джентълмени — каза мъжът, който седеше начело на масата. Вулгарните му черти се отпуснаха в заучена усмивка. — Дребно недоразумение, уверявам ви. Предлагам ви недокосната девица — добави сър Чарлз Милбанк и дръпна завесата.

Жената решеше дългата си тъмна коса. Беше облечена с прозрачен пеньоар.

— Ще бъде ли послушна? — попита плешив мъж. — Да не вземе да се разкрещи, като разбере какво ще и се случи.

— Не се безпокойте, тя ще бъде добре подготвена.

— Не твърде добре подготвена, надявам се — каза пияно конте със сурови черти и студени очи. — Не си заслужава да имаш момиче без борба.

— Сякаш се готвиш да спечелиш наддаването, Ренуик. Чувам, че доста губиш напоследък.

— Имам достатъчно, за да победя всеки мухльо като тебе!

— Стига, джентълмени! По-добре кажете цената затова парче в съседната стая. Триста лири? Четиристотин?

— Ами Силвър Сейнт Клеър? — провикна се плешивият мъж и се наведе напред с блеснали очи. — Нея искам!

Останалите замърмориха. Думата Силвър се предаваше от уста на уста.

— Ами да, какво става със Силвър? — попита плешивият. — За да я вкуся, бих платил два пъти по — четиристотин лири, че и повече!

Милбанк се намръщи при споменаването на красивата му балдъза. Отново и отново бе опитвал да пречупи духа й, но тя устояваше всеки път. Проклета да е арогантността й! Проклета да е красотата й, която беше истинско мъчение за него!

Но опърничавата му балдъза скоро щеше да научи кой е господарят. Най-накрая щеше да се отчае и да му се подчини, помисли си самодоволно сър Чарлз.