«Последната жертва»

Бернд Френц

Последната жертва

Делтапланерът се плъзгаше безшумно срещу предпланината, чиито стръмни канари стърчаха над облаците мъгла като скали на чужд бряг. Матю Дракс не знаеше от колко време вече се реят сред влажните изпарения. Откакто с Аруула излетяха от някакъв алпийски връх, беше загубил всякаква представа за времето.

На някогашния пилот от ВВС му беше трудно да задържи във въздуха импровизирания летателен апарат. Низходящите ветрове непрекъснато дърпаха обвитите в груб плат крила и караха конструкцията съмнително да скърца.

С люшкане се заспускаха към долината, докато се показаха очертанията на няколко сгради. Село! Мат тъкмо щеше да въздъхне с облекчение, когато планерът попадна във въздушна яма — и започна да пада като камък!

Аруула, която висеше на конструкцията под Мат, изкрещя ужасена. На Мат му се искаше да каже нещо успокоително на спътницата си, но беше изцяло зает с опита си отново да върне апарата към планиране. Ала колкото и да дърпаше направляващите въжета, планерът се носеше надолу в свредел, точно срещу обраслата в зеленина равнина, която щеше да е твърда като бетон, ако се блъснеха в нея с такава скорост.

По челото на Мат изби студена пот от уплаха, когато осъзна безизходността на положението им. Въпреки това не се предаваше. С всички сили дърпаше въжетата, които се врязваха в дланите му. И най-сетне усилията му бяха възнаградени. Внезапно ги пое силен възходящ вятър.

Платната рязко се издуха и издигнаха планера с такъв внезапен и силен тласък, че въжетата, с които Мат и Аруула бяха завързани, се впиха в крайниците им като остри ножове. Но болката отстъпи място на радостта, че са се изплъзнали от смъртта.

В продължение на няколко секунди Мат дори хранеше надеждата, че отново ще може да се издигне и да продължи полета, но тогава разбра, че падането им е невъзможно да се избегне.

Намиращата се под тях просека нарастваше с бясна бързина. Мат отново задърпа командните въжета, за да предотврати върхът на планера да се забие в поляната. Конструкцията се подчиняваше мъчително бавно на опитите му да я управлява, докато най-после носът на планера се повдигна.

Контакт със земята!

Дървените щанги, които стърчаха над платното, се изпочупиха от силния удар. За кратък миг изглеждаше сякаш планерът ще остане в това изправено положение, после се килна напред. Щангите се изпотрошиха с пращене.

Катастрофалното приземяване беше толкова грубо, че въздухът от дробовете на Мат излетя, а светът около него се превърна в зелен вихър. Усети как се късат въжетата, с които беше завързан за планера. Излетя във въздуха, описвайки висока дъга.

Високата трева посмекчи удара, когато падна с рамото напред и се претърколи. След двойно преобръщане остана да лежи. Пред очите му затанцуваха звезди и всичко наоколо му се завъртя. Пригади му се.

С мъка се опита да си поеме въздух, докато загрижеността му за Аруула не го накара отново да се изправи на крака. Дано нищо не й се е случило!

В този момент Мат чувстваше по-ясно от всякога, че за него варварката е нещо много повече от придружителка. Нямаше съмнение, обичаше я! Не само затова, че беше единственото неизменно нещо в този чужд, объркан свят, а преди всичко, защото се бе оказала храбра и интелигентна спътница, която и в най-голяма беда е била на негова страна.

Матю Дракс се изправи с олюляване. Мина известно време, докато отново успее да се ориентира — и силно се уплаши.

Аруула лежеше неподвижно сред останките на планера!

Ужасен, Мат притича и падна на колене пред нея. Но преди да успее да опипа сънната й артерия, някакво приглушено ръмжене го накара да замръзне насред движението си. Косите на Мат се изправиха. Вдигна предпазливо очи и кръвта в жилите му почти се вледени.

Гледаше в хвърлящите зеленикави отблясъци очи на един хищник, който се появи между дърветата.

В първия миг му заприлича на черен вълк с ненормално голям череп, но когато отдръпна лапите си назад и показа два реда зъби, които напомняха за акула, приликата изчезна.

Смъртоносните зъби не бяха единственото, което не позволяваше да се подценяват враждебните намерения на чудовището. Мускулестото тяло и самоувереният начин, по който бавно се приближаваше, даваха да се разбере, че е хищник. Във вървежа му имаше някаква демонична елегантност, при всяка стъпка мускулите му се движеха под кожата му, сякаш доказваше, че падналите от небето хора бяха негова плячка, която трябваше да напълни стомаха му.

Ръката на Мат потърси опипом «Беретата», която носеше в един от джобовете на униформата. Докато дърпаше ципа, мутиралият вълк изръмжа заплашително, като че ли искаше да предупреди човека да не се защитава. Дрезгавото ръмжене отекна като ехо в гората. Мат поне отначало си помисли, че е само ехо — но когато се огледа, преброи общо осем вълка, които бяха обкръжили планера от всички страни.

Потисна някаква ругатня, която беше на път да се изплъзне от устните му. По дяволите, с пистолета имаше шанс срещу един от зверовете, но с цялата глутница нямаше да се справи!

Въпреки безизходната ситуация той се прицели във вълка водач, който се беше приближил на десет метра. Имаше намерение да продаде живота си колкото може по-скъпо. Ако стреляше бързо, може би щеше да завлече със себе си в смъртта още двама или трима от нападателите.

Тъкмо понечи да натисне спусъка, когато във въздуха изсвистя някакъв тъмен силует… и светкавично се заби в тялото на мутиралия вълк.

Създанието с вой отскочи настрани. От слабините му стърчеше тънък дървен прът, който беше проникнал дълбоко между ребрата му. Въпреки раната вълкът се опита бързо да се добере обратно до гората, но след няколко метра беше улучен от още две копия. Към дървените прътове бяха закрепени въжета, които внезапно се опънаха и събориха бягащото животно посред неговия бяг.

Мат се обърна слисан. Другите вълци също бяха атакувани с копия. Два звяра вече лежаха на земята с изтичаща кръв, докато другите се втурнаха в дива паника да търсят спасение между дърветата. Един бягащ вълк беше улучен и с помощта на въжета му беше попречено да се измъкне.

Погледът на Мат беше насочен към спасителите му, които се приближаваха в разгънат фронт. Вероятно бяха жители на селото, което видя от въздуха малко преди това. Почти четирийсет мъже бързаха към него. Всичките имаха копия, които, без да пропуснат целта, хвърлиха срещу животните.

Въпреки че бяха ранени, зверовете продължаваха да бъдат опасни. С ръмжене се въртяха в кръг и с острите си зъби се опитваха да захапят въжетата, които им пречеха да се движат. Но ловците не им оставиха никакъв шанс. Все повече копия се забиваха в потрепващите тела — докато животът на вълците не изтече в буйните потоци кръв.

Мат се възхити от точността на нападащите мъже, защото съвсем малко копия пропуснаха целта. Накрая всички зверове лежаха на земята. Само вълкът водач се съпротивяваше, макар вече да беше прободен от безброй копия. Но най-сетне и той се стовари с хъркане на земята. Някои селяни веднага измъкнаха дълги ножове, които наподобяваха мачете. Със силни удари отделиха главата на звяра. Тъкмо приключиха кървавата си работа, когато се приближи възрастен мъж с посивели слепоочия, пред когото другите почтително отстъпиха.

Очевидно това беше предводителят им.

С мрачно изражение на лицето сивокосият се наведе, сграбчи отрязаната глава между ушите и я вдигна с мощен замах. Тържествуващо задържа кървавия трофей и изръмжа:

— Лупа са нак!

За миг мъжете наоколо вторачиха в него изпълнен със страхопочитание поглед, после заповтаряха думите му.

— Лупа са нак! Лупа са нак! — скандираха вкупом, вдигайки копията си във въздуха.

Въпреки грубоватия ритуал Мат с облекчение отбеляза, че хората от тази страна на Алпите говорят на диалект, сходен с онзи на варварите от южната страна на планините. «Лупа» трябва да беше името на тези вълчи създания, а «са нак» означаваше, че звярът е мъртъв. С оглед на нагорещената атмосфера сигурно беше някакво предимство да се разбере със спасителите си.

Докато Мат най-сетне намери време да прегледа по-внимателно Аруула, неколцина млади мъже започнаха да обезглавяват и останалите вълци. Естествено искаха да направят същото като предводителя си и да размахат главите във въздуха. Но тъй като имаше повече ловци, отколкото убити животни, от това се получи ужасяващо боричкане, което напомняше повече американски футбол, отколкото празник на победата.